Калина Павлова за "Серафим", музиката на тъмно и дядовите пчелни пити

28 януари 2022 текст Димитър Димитров снимка Ребека Оссес
Питали сме се как консумираме. Търсили сме сетивността и неща, невидими за очите. Чудили сме се какво е „бавна мода“ и защо Серафим ни е най-любимият разказ на Йовков. Днес срещаме Калина Павлова, която заедно с Вилияна Карушкова създава инсталацията Серафим. Докосваме се до изкуството им от 11 до 20 февруари в Топлоцентралата.


Разкажи ни за Серафим
Ами доста ми се иска да поканя онези, които биха се заинтригували от идеята да забавим заедно темпото и всеки да сподели какво открива в тази наша така наречена инсталация - тъмен лабиринт на бавната мода и сетивната страна на нещата. През февруари в Топлоцентрала ще бъдем част от програмата на ACT Independent Theatre Festival като избор за дебют и селекция на журито на фестивала. Тук е моментът да спомена, че до нас да повторим преживяването застанаха доста хора, благодарение на тях | SERAPHIM 2 | slow fashion installation се превърна в по-добрата версия на себе си. В първия уикенд след откриването ще бъдем с топлите думи на Ч'ай малко, които забавят времето, буквално. Нищо нямаше да се случи, ако не бяхме открили съмишленици в лицето на организаторите на фестивала, в целостта на екипа и в подкрепата на Виктория Делчева, Виктор Тричков.

Заедно с дизайнерката Вилияна Карушкова създадохме Серафим след първия локдаун като отражение на идеята ни за малко по-осъзнат и свързан с хората свят, в който спокойно можеш да се огледаш, да се откриеш. Серафим е интерактивна инсталация, която поставя „зрителите“ в тъмен лабиринт. Водени от незрящ водач, в тъмнината на лабиринта те ще открият седем текстилни скулптури, седем дрехи, превърнати в скулптури, и ще разберат малко повече за бавния начин на живот и за бавната мода в частност. Използваме тези минути в тъмнината както за да провокираме хората да се замислят за начините, по които консумират в ежедневието си, така и за да им дадем възможност да се потопят в едно безвремие. В уюта на тъмнината ще открият не само добри примери за устойчива мода, но и много възможности да активират фината си сетивност и да отнесат парченце от нея извън инсталацията, в комуникацията със своите водачи, с хората навън, може би дори в диалога със себе си. Серафим 

Серафим е пауза, която всеки заслужава. Понякога имаме нужда да си подарим малко провокация. Серафим определено ще срещне всеки един със състояния, които не е очаквал да открие. Всеки намира нещо абсолютно различно за себе си в инсталацията и идеята за бавната мода е само едно от тях. Щастливи сме, че напоследък все по-често се говори за бавна мода в България.

Всичко е изключително красиво благодарение на Вилияна Карушкова, с която създадохме пространство с дълбоко послание. Дрехите-скулптури носят интересни истории – всяка една има различен произход и сама по себе си е пример за това, че назад във времето създаването на една дреха е било само по себе си изкуство и всичко се е правило така, че да не се създава отпадък. Ще се разходим през маврите в Испания, ще минем през арабските страни, ще стигнем и до Япония, за да видим от какъв тип втора кожа са имали нужда хората във всяка една от тези култури. Ще си подарим и време да повървим в обувките на другия, което също все по-рядко успяваме да правим в динамиката на съвременния свят.

Защо според вас с Виляна имаме нужда да се забавим?
Нямам право да говоря за нас. Макар и обединени от общата идея за бавен начин на живот, всяка от нас я изживява по различен начин. И все пак, живеейки в града, дори за нас самите е предизвикателство да забавим темпото и да имаме повече време да застанем честно пред себе си и да бъдем наясно с изборите си. Определено живеем в общество, в което информацията ни залива във всеки един момент и забавянето, всъщност, е просто отърсване от всичко ненужно. Да си дадеш шанс за пауза и да си вземеш време, в което да чуеш собствения си глас в динамиката на днешния свят, понякога звучи като глезотия, а всъщност е един от най-естествените процеси. Именно в такива моменти ние даваме сами на себе възможност да бъдем по-осъзнати в изборите, които правим. С кого комуникираме, как комуникираме, с кого консумираме, как консумираме... Огромното пренасищане, което имаме в чисто материален аспект, може да се види и в личностен план. Ние постоянно сме затрупани с хора, емоции, новини, избори, които трябва да направим. Всичко в някакъв момент натежава и смятам, че забавянето ни дава това, което заслужаваме – да отсеем смисленото.

Защо избрахте името Серафим?
Това е приказката на Виляна – едноименният разказ на Йордан Йовков. Главен герой в история за човечността. Серафим е човек, който избира връзката с другите пред материалното си благоденствие. Много се надявам дори само с името да провокираме повече хора да прочетат разказа отново и той да не остава твърде назад в ученическите списъци за четене през лятото.

Серафим избира да бъде човек. Това е ключовото. Думите, действията, решенията му следват една богата душевност, вместо да се подчиняват на обществени норми и да се вписват в общоприетата представа за нормалност. В Йовковия разказ дрехите на Серафим са целите в кръпки, съставени от всякакви истории. Вдъхновени от него, в нашия Серафим ние с Вилияна избрахме да вплетем позицията си за малко по-отговорно отношение към света и да разгледаме темата за консумацията през желанието да се свържеш със заобикалящия те свят по начин, който отразява твоите лични потребности и тези на хората около теб. Именно така стигнахме до връзката със Съюза на слепите в България и с петимата незрящи, с които работим в инсталацията.

Какъв е най-ценният урок, който научи от близостта си с незрящи хора?
Научих, че винаги имам избор. Петимата незрящи, с които работихме, Милена, Ралица, Гюнер, Моника и Иван, в разговорите ни доста често са споделяли, че незрящите малко или много се изолират и капсулират. Това е неизбежен процес, продиктуван именно от бариерите, които тежат на обществото ни. И именно хората, с които работим, са онези, които са избрали да открият нов път към света и да не попаднат в клопката на отчуждението и самосъжалението. Не знам дали съм работила с по-вдъхновяващи и силни колеги някога.

Това са хората, които ни научиха що е то искреност и непринуденост, показаха ни как да пазим оптимизма си, запознаха ни със своето изключително усещане за тънка самоирония.

Най-същественото, всъщност, е усещането им за света и силната връзка, която те имат с него. Начинът, по който те са развили сетивността си, е именно онова, което търсим с Вилияна и което искаме да отключим у всеки, посетил инсталацията. За нас тази сетивност е ключ към едно по-дълбоко свързване със случващото се около нас и само така можем да взимаме по-осъзнати решения. Смятам, че онова, което събудиха у нас незрящите е оставило отпечатъка си и в Серафим.

Какви са другите уязвими групи, с които бихте създавали изкуство в бъдеще?
Честно казано към момента дори светът на незрящите е едно доста интересно предизвикателство. Смятам, че там има още много какво да научим и да намерим начин да предадем на публиката. Все пак, за която и група да говорим, не искам да гледам на представителите ѝ като на уязвими, някак цинично е и със сигурност слага една бариера, която ние по-скоро искаме да премахнем. Всъщност това, което опитваме да направим, е да обърнем ролите и да видим, че в тази на пръв поглед слабост хората, с които работим, са изградили огромна сила. Всеки може да я усети, ако се остави в ръцете на своя незрящ водач и прекара малко време в тъмнината заедно с него.

Екипът от Съюза на слепите в България бяха наши водачи и в самия процес на създаване на инсталацията, бяха до нас в цялото изграждане на концепцията, на посланията, на текстовете. Много често бяха и нашият най-добър ориентир за това до колко разбираеми успяваме да бъдем за хора, които тепърва запознаваме с темата за бавна мода.  Те имат толкова много, което ние нямаме. Имат толкова много да ни покажат, че бих работила все повече и повече да споделям онова, което носят.

Двама от незрящите в екипа ни са дежурни на гореща телефонна линия за жертви на домашно насилие. Темата доста време е била замитана под килима и едва в последните години ледовете се пропукват и се говори, но все още предимно за насилието над жени. И тук отново бих твърдяла, че чувствителността е онова, което ни липсва, за да се преборим с това заедно като общество. Да се поставиш в обувките на другия не е страшно, в Серафим го показахме и ще продължим да го правим. Засега няма да споделям твърде много за всичко, което предстои.

Освен работата с незрящи, какво друго те вдъхновява да създаваш изкуство?
Аз не мисля, че създавам изкуство. Вярвам, че това, което правя, е комбинация от нещата, които нося у себе си и отрязявам от света около мен. Ако формите за изразяване, които намирам, попадат в графата изкуство, чудесно, но със сигурност не е търсен ефект.

Това, което ме вдъхновява, е прецизността в създаването. Старанието, което влагаме в това да превърнем една идея в нещо живо и говорещо само за себе си, уменията, които развиваме, прецизността и отдадеността, които им подаряваме. Много хора имат идеи. Какъв шанс за живот им даваш, какво вдъхновение носят, какво си вложил в тях… От доста време насам – може би 15 години – водя една лична вътрешна своя борба за дефиницията на изкуството. Все по-силно вярвам, че майсторството е онова, което отличава идеята от хрумката.

Палят ме идеите, не мога да отрека. Може би дори твърде много. В България има изключително много хора с идеи и всеки път, когато видя как паралелно те израстват в повече от една глава, обикновено не мога да се сдържа и подхващам реализация. Серафим ме вдъхнови да се науча да спирам понякога тези пориви и да си давам време да потъна по-дълбоко.

В последните месеци и имам щастието да работя с великолепния екип на Концерти.бг. Предстои ни да създадем серия от концерти на тъмно – там не си говорим просто за концерт, а за усещане за музика. То е подобно на усещането, което тъмнината дава за модата и втората кожа, която си слагаме. Мисля, че хубави портали могат да се отворят с музика на тъмно и световете, които тя създава у нас. Вярвам, че ни вдъхновява всичко това, което докосва онези недокоснати кътчета на съзнанието, онези по-дълбоки наши чувствителности.

Кога за първи път изкуството те докосна достатъчно дълбоко, за да се влюбиш в него?
Спомням си ръцете на дядо и една току-що изградена пчелна пита. Вниманието, с което той я докосваше и уважението, което имаше към създателите ѝ, погледът му, докато ми разказва за съвършения баланс в природата...Баща на двама архитекти, за него пчелите бяха най-великите строители, а за мен той беше първомайсторът. В детското ми съзнание е останало като сцена от филм с много продължения, но именно оттам идва убеждението, че изкуството е в детайлите и прецизността. То може да бъде във всяко малко нещо, което правим, и дори да звучи изключително клиширано, вярвам, че изкуството трябва да продължи да живее в лишената от егоцентричност любов, която влагаме във всичко сътворено.

Ако разкажа как съм започнала да танцувам, как съм се влюбила в балета, за годините в руското балетно училище, за консерваторията в Лион, залите на балет Арабеск, за Дерида… Ще трябва да призная, че танцът ме е научил на почти всичко, което знам за себе си и което в момента разказвам. Истината обаче е, че никой не знае със сигурност къде започва и къде ще свърши всичко.

Инсталацията Серафим се реализира в партньорство със Съюза на слепите в България и е адаптирана за незрящи.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.