Годината в детайл с Ясен Григоров

17 декември 2021 текст Дани Николова снимка Темелко Темелков
Всичко във вселената се движи от физични сили, закони, магия и „наративий“. Така Тери Пратчет шеговито нарича нуждата от разказани истории в което и да било кътче от неговия Свят на диска. Тук, в нашия кръгъл като балон свят, „наративият“ също е един от най-важните елементи, а разказвачите на истории са на пиедестал. Особено добрите разказвачи, какъвто е Ясен Григоров. Познаваме го като режисьор, художник и автор. Завършил е комикси и разказвателни изкуства във Франция, визуална комуникация в Швейцария, илюстрация в НХА и режисура в НАТФИЗ. Тази година завърши и новата си книга Ако бях цвят, която разказва една по-различна история по един по-различен начин. Ако бях цвят ще намерите в книжарниците, а от страниците на Програмата можете да се заредите с малко от „наративия“ на Ясен Григоров и неговата история за отминаващата 2021.


Отпечатъкът, който 2021 остави e последната ни прегръдка с приятеля ми, поета Марин Бодаков. Беше облечен с моряшка тениска, леко потен от отиващото си августовско слънце, миришещ на морето, в което е бил през деня. Разговаряхме, мечтахме, писахме, представяхме си, порадвахме се, пооплаквахме се, играхме игри. И той си отиде… няколко седмици по-късно, гравирайки в мен тези моменти завинаги.

През изминалите 12 месеца най-много ми се искаше да се намеря.

В моменти на затишие и покой, любов и споделяне, на вдъхновение и удовлетворение възклицавах, радвах се, отбелязвах тези мигове, но казвах „уау“ тихичко, за да не би да разруша баланса. Имах такива моменти през тази година и съм благодарен. Тънък им е нанизът, но все пак си е наниз и става да го окача на врата си и да му се радвам.

В слушалките ми звучеше всякакъв вид roots reggae, много Poliça, The National и любимите ми открития от френската независима сцена, най-последните: Sages comme des Sauvages.

Най-хубаво се чувствам, когато в главата ми „кънти“ нищо друго освен тишината… дори и да е шумно наоколо. Не четох много през тази година, изговорих много, писах и рисувах. Нямам в мен останал и прокънтяващ цитат…

Започвах и спирах много книги, започнах Шалимар Клоунът на Рушди и спрях, Шаманизмът и архаичните техники на екстаза от Мирча Елиаде и пак спрях; започнах с много радост и любопитство Сътворението на Гор Видал… и спрях. И още доста такива спонтанни начала на книги поставях в качеството ми на читател, и спирах… Иначе съм много голям почитател на Етгар Керет, Итало Калвино и Дино Будзати, разказвачи от висока класа и според вкуса ми.

Собствената ми изненада е провокирана от възможностите, които един графичен таблет успя да добави в рисуването ми. Не вярвах, че мога да се почувствам така, рисувайки дигитално. Половината от последната ми издадена книга Ако бях цвят (изд. Точица) нарисувах по този начин.

Не се стремя в работата ми към пробиви. Аз се движа в свободното пространство, лишен съм от желание да „пробивам“. Свободното пространство е неприкосновена територия на всеки, който дълбоко възприеме работата си като опит да прави и/или да се докосне до изкуство(то). В това пространство няма оценка, няма постижения, шедьоври, няма битки и конкуренция, няма пари, няма политика, няма реклама, излишен блясък и слогани. В това пространство трюфелът е просто една от гъбите, които може да бъдат открити в гората, и с която гладът да бъде утолен. На някои гладни ще им хареса, на други ще им стане гадно и дотук.

В сферата ми се случва всичко, което аз пожелая. Това е част от свободата ми. Аз определям през изключително лични, понякога абстрактни параметри обхвата на тази сфера. Затова в нея не се случват само нещата, които аз не искам да се случват. И не изпитвам съжаление.

Една от любимите ми миризми е тази на стара къща. Това е миризма-история. Носи със себе си следи от строеж в минали и щастливи години, изпълване с живот на няколко етажа, през няколко поколения. Носи миризма на напускания и завръщания, рождени дни, кавги и любов. Детски плачове, смехове, крясъци и шепот на възрастни; носи история, моя, наша, на всички. Старите къщи са семейни паметници.

Отдавна знам, че музиката е важна за работата ми. Предпочитам да рисувам, да пиша, да мисля, докато звучи музика. Тишината не ми пречи, не ме товари, но музиката, определен вид според проекта, по който работя, ми добавя нещо като инерция на движенията, на мислите.

Лошите и добрите дни са като вагоните на влакова композиция. Иска ми се моята композиция да е лъскава като тази на влак, принадлежащ на Швейцарската железопътна компания – нов, поддържан, модерен и бърз. Обаче не е. Имам лоши дни, научих се да преминавам през тях, точно както бих преминал през вагон на „бедежето“ – поклащайки се, нестабилен, опитващ се да се придържам, но гнусливо да не пипам много-много; да усещам също натрапчивите миризми на мръсно и старо от тапицериите на седалките; да ме сковава режещ студ от време навреме, когато студеният вятър отвън нахлуе през незнаен процеп. Скърцащи, опасни дори, това са лошите дни… Важното е да помня, че те се движат в същата посока като добрите ми дни… И това ми носи спокойствие. Просто са неудобни.

Пред нас винаги имаме готови за отваряне три порти – тази на Свободната воля, тази на Доброто и тази на Любовта. Всичко, което премине през някоя от тези три големи порти, носи безусловно успех. Понякога той идва мигновено, друг път изключително се бави, но пък е неизбежен.

Нищо с „трябваше“ не ми е присъщо. Не харесвам тази дума – в нея има минали несгоди, има слабост и недостатъчно мисъл навреме, има съжаление и усещане за нещо неслучило се. Ако усетя, че съм направил пропуск в миналото и много ми се иска да наваксам, ще действам.

От известно време успях да се справя с времето. Спрях да се състезавам с него и да го приемам като условие. Така вече имам време за много неща и успявам да намирам време и за любимото ми „нищоправене“.

В собствената ми глава бих „колажирал“ един идеален мой ден от изминалата година, като го оформя от парченца хубави моменти от най-различни дни. И в колажа ми ще има: прегръдки с децата ми, краката ми в топлия пясък на брега на морето, очите ми, откриващи нови и невиждани от тях неща, ще има една усмивка на жената, която обичам, и сините є очи-морета, ще има малко кучешки лай на дакела Реге, ще има едни особени розово-сини облаци, ще има изгрев над тихия хоризонт, ще има боя по пръстите ми и острене на моливи, ще има шум от щриховането на сина ми по време на уроците му по рисуване, ще има изненадата и захласа пред разгръщата се фантазия на дъщеря ми, която споделя с мен новите си идеи за филм.

Любимото място, което открих тази година, е един черен път до бостан с пъпеши и дини на остров Крит.

Да, чувствах се на моменти като герой от филм или от книга… Но такъв като от някакво невиждано досега произведение, принадлежащо по дух и стил на Тарантино, но в същото време и черно-бяло, претенциозно до болка и пусто като артхаус филм, но и нямо, старо, припукващо и пуснато на бързи обороти с подложена смешна музика.

За всички франкофони, препоръчвам да последват канала в YouTube на група френски комици, които се подписват под името Les Deschiens. Вярно е, че най-силните им години са в края на ХХ век, през 90-те, но и днес остават актуални и ми носят много смях.

2021 е година, която повече разделя, отколкото свързва. В която повече неща намериха края си, други започват, но някак невидимо. Потайна и прикрита като зло създание, така я видях, така я усетих – каквото можа – взе ми, каквото можах – опазих.

Личното ми откритие за годината е колко много ми харесва да разреждам фреш от портокал с газирана вода.

Не изпитвам нетърпение към нищо, още по-малко към собствените ми проекти. Най-важното за мен е знанието, че проектите ми не са общонародна необходимост. Никой не умира от липсата им, нито пък стои в очакването им. С нещата, които правя, радвам определен кръг от хора и съм им изключително благодарен и всеки път трогнат, когато ми се случи да посрещна думите на подкрепа и поздравления за направеното от мен. Приемам ги със сърце и душа. Но не бързам за никъде, не дължа на никого нищо. Работя спокойно, не спирам. Работя по няколко проекта едновременно. По всички с радост и любов. Сред тях има филмов, документален, има музикален клип, има книги – за големи и за деца. Всеки ще порасне и ще се случи – по един или друг начин.

През 2022 си пожелавам спокойствие и фантазия, удоволствие от разговорите с мен самия, достигане до личната ми сила – все по-близо и по-близо до нея.

Първото нещо в списъка ми със задачи за 2022 е да изхвърля подобен списък, ако вземе да ми хрумне да си направя такъв.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.