Предизвикваме смъртта чрез изкуство с Валентина Шарра (II част)

9 ноември 2021 текст Анастасия Стоева
Миналата седмица се срещнахме със съвременната художничка Валентина Шарра и изложбата ѝ Сълзи без тъга, която можем да разгледаме в галерия Структура до 4 декември. Първата част на интервюто четем тук.


Шарра е артист, който със сигурност има какво да каже. От инсталации и скулптури до създаването на книга-игра, изкуството ѝ е заредено с дълбок смисъл и ни провокира да си зададем въпроси, които всячески се стараем да избегнем в ежедневието си. Как да се преборим с неусетно надвисналата над нас тема за смъртта и да прескочим бариерата на всепоглъщащия страх от нея?

Какво вярваш ти лично, че се случва, след като умрем? Има ли изобщо значение това за теб?

Имам доста християнско разбиране за живота, заради културната среда, в която съм израснала, но не вярвам, че има конкретно място, на което отиваш след смъртта. Не вярвам в рая. Същевременно обаче чувствам, че когато тялото ни престане да съществува, душата ни се регенерира. Не знам дали е защото остарявам, но понякога ме спохожда усещането за дежавю. То е провокирано не толкова от конкретни моменти, колкото от уроци, които сякаш съм научила в някой предишен живот.

Все пак и аз се опитвам да не мисля за това. Мен също ме е страх от смъртта.

Вярваш ли, че този страх е нещо, от което трябва да се отърсим, или е чувство, с което трябва да се научим да живеем?

Моите скулптури са предназначени не да изтрият страха, а да го трансформират. Не можем да приемем нещо, от което се страхуваме. Трябва да намерим нов начин да мислим за смъртта, без да се боим от нея, тъй като в последния век нещата стават все по-зле. Всички или се опитват да избегнат темата като цяло, или да я превърнат в зрелище. Смятам, че това е много вредно, защото по този начин страхът остава част от преживяването ѝ. Въпреки че е несъзнателен, той отеква в нас и не ни напуска никога. В резултат започва да ни вълнува единствено настоящето. Тъй като времето не съществува обаче, настоящето, бъдещето и миналото са едно и също нещо.

Каква според теб е връзката между историята, традицията и вярата?

Човекът е връзката. Ние създаваме тези понятия и смисъла зад тях. В последните години благодарения на дигитализацията знанието се изменя. По същия начин се променя и разбирането ни за историята. До скоро сме я възприемали чрез интерпретатор – историк, който ни съобщава и тълкува действията на Наполеон, например. Вече всеки може да допринесе за анализирането на историята чрез неизчерпаемите източници на информация в нашите телефони, в интернет…

Днес не слушаме какво ни казва някой друг, а изграждаме собственото си възприятие за реалността и формираме своя гледна точка.

Смяташ ли, че вярата и представата ни за реалността и смъртта се изменят с течение на вековете?

Темата за смъртта е една от първите, с които човекът се сблъсква още когато започва да възприема света като разумно същество. Трябва да ядем, за да не умрем, трябва да храним децата си, за да ги поддържаме живи. Срещата с този проблем е много важна, тъй като благодарение на нея ранните общества се научават да се сблъскват с тази концепция. Това е един от двата варианта на справяне със смъртта. Другият е да я отхвърлим.

Тази опозиция се наблюдава и в религиите. Юдаизмът е религия от първия тип, а християнството е по-склонно да се отрече от смъртта като цяло. Всички култури са различни.

Примитивните общества се отнасят към въпроса от гледна точка на кръговрата на живота. Когато възниква картезианството, всеобщата позиция скача в обратната посока. Започваме да възприемаме света само в материалния му аспект, а от там следва, че всичко около нас е познаваемо. Смъртта обаче няма как да бъде материална. Тя не може да бъде опозната. Оттам нататък е започнала тенденцията на отрицание от нея.

В момента този проблем е достигнал екстремната си точка, затова смятам, че скоро ще настъпи време за нова промяна към другата крайност. Изложбата ми е побутване в тази посока. Мисля, че когато започнем да предизвикваме представата си за смъртта, ще достигнем до отговора на главните въпроси на нашата ера. Екологията е тясно свързана с тази проблематика. Ако мислим единствено за себе си, изоставяме всичко друго, но ако си представим какво ще остане след нас, тогава нещата са по-различни.

Ситуацията е опасна и е време да реагираме колективно. Не можем да продължаваме само да говорим, трябва да допринесем и с действия, които да дадат отражение във всекидневието ни.

Какво предвиждаш, че ще породи тази промяна в отношението ни към смъртта?

Това няма да се случи изведнъж, а по-скоро ще отнеме 200-300 години. Картезианството е било само началото на отказа от смъртта, докато чак в днешно време сме достигнали до върховните ѝ измерения. Причината може да намерим в много фактори – миналото, традицията, религията… Това, което мога да кажа със сигурност, е, че не вярвам в появата на някакъв герой, който да промени всичко с щракване на пръстите си. Винаги става въпрос за едно „ние“, едно множествено число, което да образува общност от герои.

Можеш ли да разкажеш малко повече за книгата, която ще бъде представена на откриването?

Това е книга, която е добре да бъде разгледана на живо, тъй като е креативен проект и да разгърнеш страниците ѝ е част от преживяването. Илюстрациите са от Виктория Стоянова, а самата книга е пряко свързана с изложбата. Може да се каже, че тя е нейното ядро. Когато започнах работа по скулптурите и по цялостната концепция, реших да се фокусирам върху това да помогна на всеки човек да разбере колко е важно да се сблъска с мисълта за смъртта. Гробниците и олтарите, които създадох, не са достатъчно опростен начин това да се случи, затова реших да предизвикам хората да поиграят със смъртта. Така създадох тази книга-игра. Тя е съвсем кратка и може да бъде прочетена за 5 или за 20 минути, в зависимост от решенията, които читателят взима. Тази игра невинаги е весела или забавна. По-скоро книгата използва динамиката нейната динамика, за да ни помогне да разберем концепцията по-добре.

Този начин на усвояване на сложни концепции приложим ли е и за други големи въпроси, с които хората се срещат?

Разбира се. Такива въпроси ме възхищават и ме предизвикват да ги превърна в инсталации или в скулптури. Благодарение на прекрасното свойство на съвременното изкуство да смесва различни елементи, е много по-лесно да представиш подобни тематики по разбираем начин.

Никога не налагам мнението си върху зрителите. Когато реализирам някой проект, винаги оставям значението зад него отворено за интерпретация. Понякога наблюдателите достигат до моите заключения, друг път извличат нещо свое. Така или иначе имат възможност да размишляват върху дълбоки теми по улеснен начин. Не смятам, че съвременното изкуство е сложно за възприемане, просто при срещата си с него трябва да се отнесеш с внимание и наблюдателност. Понякога смисълът не е видим на пръв поглед. Работата на артиста е не да поднесе отговора наготово, а да подтикне публиката да положи усилия да го открие сама. Изисква се въображение и тълкуване, а това са две изключително важни качества.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.