След като вече може би визуализирате работното є пространство, да ви кажем и какво се случва там? Симона е живописец с диплома от Великотърновския университет, а от 8 години домът ѝ е в Лондон (иначе е от Ямбол). Емиграцията се отразява върху работата ѝ – нейният начин да се свърже с корените си е да се заравя надълбоко в българските традиции и ритуали и да изследва върху платното символиката на елементи от бродерии, керамика и маски. Картините ѝ вече са дефилирали на доста лондонски изложби, а сега можете да си откраднете и една за вкъщи.

Математическа гимназия, 8-и клас. Много рязко желанието ми да стана математик приключи и отстъпи място на художника.

След завършването ми в Търново реших, че е време за сериозна промяна. Но моментът на самото преместване е моментът, в който 1 литър жълт акрил се отвори в багажа ми и се озовах в Лондон с куфар, пълен с жълти дрехи.

Бях видяла реклама за прежда в метрото и надписа, който вече не си спомням, в комбинация със снимката бяха абсолютен катализатор за идеи.

Има моменти, когато някои картини просто не вървят. А също така има и дни, когато никои картини не вървят.

Преди няколко години разглеждах албум с народни носии и един конкретен мотив ми направи силно впечатление, понеже изключително много приличаше на символ, който съм виждала в книга за Шумер. Такава прилика в диапазон от няколко хиляди години не е случайност и именно това беше отключващият момент за мен.

Винаги, когато започна нова картина, нямам търпение да я завърша. Обичам целия процес от началото до края, но моментът, когато тя е готова, носи безкрайното усещане за завършване на цикъла и съответно започването отначало с нова картина.

Най-невероятният момент от моментите, всичко след +1 е различно. За мен лично, освен урагана от емоции, това беше и най-големият стимул да правя това, което искам.

Странни моменти, обикновено когато нещата се случват по-бавно, а търпението ми е на други обороти. Тогава трябва да си припомня, че това не е спринт, а маратон.