Предизвикваме смъртта чрез изкуство с Валентина Шарра (I част)

3 ноември 2021

В наше време почти не се говори за смъртта. Гробищата се намират далеч от очите, а хората правят всичко възможно, за да забравят, че не са вечни. Със своята изложба Сълзи без тъга Валентина Шарра руши тенденцията и предизвиква посетителите да се сблъскат със страховете си, да ги осъзнаят и трансформират в нова гледна точка.




Изложбата представя колекция от скулптурни олтари. Идеята зад създаването на обектите е да предизвика дискусията за тази тема табу. Изследването на формата като образ, зареден с философски смисъл, се наблюдава не само в скулптурите, но и е синтезирано в книга-игра – самото ядро на проекта. Експозицията може да бъде разгледана в галерия Структура от 5 ноември до 4 декември. Откриването започва в 17 часа и е придружено с пърформънс от артиста Voin de Voin.

Би ли могла да разкажеш малко повече за себе си? Как премина от право към изкуство?

Всички много се изненадват, когато разберат какво съм учила. Според мен е нормално човек да мине през няколко различни неща. Често хората, които се развиват в различни посоки, са много по-отворени и по-интересни.

Живея в България от шест години. Знам български, но не го говоря добре, тъй като в ежедневието ми се налага да съвместявам разговори на френски, италиански, английски и български, така че за мен в момента е почти невъзможно да упражнявам само един език. Свикнала съм с този начин на живот.

Преди това съм учила право, после изкуства в Рим и Франция. Когато дойдох тук, реших да запиша магистър Скулптура в Националната академия, по-специално скулптиране на камък.

Какво ти харесва в работата с този материал?

При скулптурата крайният резултат е само част от цялото. Много голяма роля в един проект играе самият процес на създаване на произведението. Интересно ми е да обсъждам работата си, тъй като се говори не само за това дали си направил добра творба, но и за самия начин, по който е изработена. За мен скулптурата е като алхимията. Търсенето на правилния материал е много важно. Когато гледаш един завършен обект, това, от което е изграден, може да му придаде много повече въздействие.

Преди да започна нов проект, правя проучване върху материала, на който имам намерение да се спра – било то гипс, камък или метал. През последните години наистина често работя с камък, но преди това съм се занимавала с инсталации, фотография и мултимедия. За мен скулптурата, колкото и да ми е любима, не е единственото средство за себеизразяване, което ме вълнува. Зависи от конкретната идея.

Какво според теб е предимството на съвременното изкуство пред традиционното, ако има изобщо такова предимство?

Смесването. Най-после имаме свободата да комбинираме различни методи и материали в една обща творба. По времето на Ренесанса се е случвало нещо такова. Пример за това е Леонардо да Винчи, който е не само художник, но и архитект, учен и изобретател. След този период обаче се наблюдава някакво стесняване на рамките на дефиницията какво трябва да представлява един артист.

Добрата страна на съвременното изкуство е израстването извън презумпцията, че функцията на артиста е чисто декоративна. Не трябва да мислим толкова праволинейно. Да, разбира се, изкуството като украса все още може би има своята стойност, но в настоящето е по-важно то да служи като инструмент за развитието на обществото.

Какъв ефект смяташ, че може да има изкуството върху днешните общочовешки и глобални проблеми?

Смятам се за нещо като активист. Вярвам в позитивното въздействие на всеки един, дори да става въпрос за нечия баба. Всеки трябва да търси начин да подпомага обществото и мисля, че изкуството може да бъде добър старт на подема. Може би това не важи за всички държави, но по мои лични наблюдения, например, в Италия и в България не използват цялостния потенциал и свойствата на артистичното мислене. Надявам се в бъдеще стъпка по стъпка да осъзнаем това. Важното е да държим ума си отворен и да се инвестираме като граждани. Да се надяваме, че скоро ще започнем да виждаме артиста не само в контекста на художник или скулптор, а изкуството – не само като нещо, което да закачим на стената. Артистите са нещо повече от това – те истински могат да допринесат за благосъстоянието на света.

Според теб къде принадлежи изкуството – в музей, сред природата, в дома ни или някъде другаде? Как можем да излезем извън лимитите, които сме поставили върху изкуството?

Мисля, че в следващите десет години вече няма да виждаме изкуство в този тип музеи, каквито познаваме днес. Не вярвам, че има смисъл да продължаваме да излагаме съвременни творби по този начин. Предвиждам, че следващите поколения ще открият нови начини да преживяват произведенията и да им се наслаждават, а музеите няма да са достатъчни за това.

Много харесвам френските арт центрове, които са нещо средно между пространства за проекти и музеи. Те не разполагат с постоянни колекции, но предоставят нужната структура, върху която артистът да изгради и доразвие идеята си. Това е много важно, защото имаме нужда от скеле, на което да се опрем по време на процеса на създаване. Не вярвам в съществуването на едно гениално хрумване, което да бъде родено от един единствен човек, тъй като изкуството е колективен феномен.

Тези арт центрове са уникални за Франция. Не мисля, че съществуват подобни в другите европейски държави и докато големите съвременни музеи като Помпиду се намират в Париж, такива артистични пространства можем да видим във всеки град, дори в малките градчета.

Каква е концепцията зад изложбата ти Сълзи без тъга?

Проектът е посветен на разбирането на смъртта. По време на пандемията се отдадох на проучване относно концепцията за времето, спечелих и стипендия в Германия с дисертация на тази тема. Докато работех по проекта, установих, че е научно доказано – времето не съществува. Още Айнщайн е доказал това. Това, което ме заинтригува, беше въпросът в какво се превръща смъртта, ако миналото, настоящето и бъдещето са илюзия. Когато започнах да изследвам този въпрос, стигнах до извода, че обществото ни е забравило да говори за смъртта. Опитваме се да я избягваме. Зад това се крие страхът от празнотата и от непознатото.

Въпросът за смъртта е свързан с отношението ни към нея. Аз реших да подходя по много материален начин – чрез скулптура. В този смисъл гробниците и олтарите са едни от най-старите визуални манифестации. Разбира се, в изложбата не показвам обикновени надгробни паметници. Като за начало не се интересувам от вековната тенденция да разполагаме гробищата в някакво външно пространство. Обикновено те се намират извън града и ходим там единствено на погребение, след което забравяме за тях.

Същото е и с олтарите. Те са нещо, което те зове всеки ден, за да ти напомни, че си смъртен. Призовават те да се помолиш, но не по религиозен начин, а по-скоро под формата на момент на вглъбяване в мисълта, че не си вечен.



 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.