Сергей Малов: Различията в музиката са като вода в един океан



22 юли 2022 текст Анастасия Стоева

Сергей Малов е изключителен цигулар с множество награди и признания зад гърба си, но освен това е майстор на още три инструмента – виола, барокова цигулка и виолончело да спала. Предполага се, че именно на последното самият Бах е композирал своите сюити за чело. Малов е известен с изпълненията си на неговите барокови произведения, а освен това блести с виртуозността си в 24-те капричи за цигулка на Паганини и широк репертоар от класика, романтизъм и съвременна музика. Някои от видеоклиповете му са гледани милиони пъти в Youtube, а наскоро пристигна в България за осмото издание на фестивал Алегра. Изумителните му концерти в зала България се превърнаха в повод за интересен разговор за композиторите, стойностната музиката и, изненадващо или не, билярда.






Известен си с многото си таланти. Кой беше първият инструмент, който захвана и кой ти е любимият?

Предполагам, че лесно можете да отгатнете отговора. Разбира се, беше цигулката. Майка ми беше цигуларка. Баща ми е пианист. Ако трябва да избера любим инструмент, вероятно бих избрал именно цигулката.

От друга страна до голяма степен любим ми става този инструмент, който съм започнал да уча най-наскоро. В момента съм подхванал саксофона, даже мога да изкарам няколко ноти от него. Силно се вълнувам и от останалите медни духови инструменти. Интересно ми е да разуча активно как функционират инструментите, които не са струнни, но да се запозная само чисто теоритично с начина им на работа изобщо не ми е достатъчно. Отворен съм към мисълта, че тепърва ми предстои да открия любимия си инструмент.

Как започна да свириш на виолончело да спала?

Веднъж попаднах на него в Youtube съвсем случайно и се оказа, че това ще изпълни една моя много съкровена мечта. Винаги съм искал да свиря на виолончело, но не можех да си представя дали би било възможно да се науча. Челото е тежко, трудно е от него да се извлече звук, който да не е носов или извън тоналност, освен това ти трябва „втори пилот“ за целта. Въпреки това обаче тембърът и регистърът му са изключително важни. Репертоарът за виолончело също, особено сюитите за чело на Бах. Често си мислех колко прекрасно би било да мога да ги изпълнявам на инструмент, на който да мога да свиря по същия начин, по който съм се учил вече 20 години. И ето го и него! Заех малко пари, тъй като трябваше да се предплати при поръчката. Не бях сигурен дали ще се получи. Все още се усъвършенствам. Дори не съм предполагал, че това решение ще промени живота ми. Оказа се, че да свириш на виолончело да спала не е чак толкова трудно.

Всъщност сега, като пристигнах в София, най-после се сдобих с прекрасен калъф за челото, тъкмо по мярка. Изработен е в Хърватия от най-добрия майстор на такива калъфи. Направиха ми го специално. Страхотно е, че всичко е правено ръчно – дори лъка и струните.

По колко часа на ден свириш обикновено?

Зависи. Дойдох тук веднага след ваканция със семейството ми. Може да звучи малко арогантно, но когато си в тази професия от много години, не се изисква толкова практика. Това е само част от отговора. Когато се подготвиш с мисъл за крайния резултат, се оказва, че по-скоро става въпрос за запазване на баланса, а не толкова за учене на нещо ново. Така де, продължавам да разучавам нов репертоар и дори нови инструменти, но това се случва когато вече съм стабилен в работата си.



Каква музика слушаш напоследък в свободното си време?
Обожавам българска хорова музика. Иска ми се да я свиря повече. Освен това слушам Първата симфония на Малер. Нея пък искам да дирижирам. Не познавам достатъчно добре симфониите на Малер, за да мога да застана пред оркестъра и да помогна на музикантите да пресъздадат това особено чувство, което се съдържа в музиката му. Ако успея, това няма да е, за да нахраня егото си, а за да предам симфонията по важен и дори нужен начин. За тази цел обаче се иска да си дадеш малко време.

Свиря много. Харесва ми да преживявам музиката активно, а не пасивно през слушалките. Така е много по-забавно.

Спомена българска музика. Имаш ли любими български композитори?

Знам само няколко, единият от които е Петър Христосков. Другият е Красимир Кюркчийски, който е композитор и аранжор на албума на Веселина Кацарова Bulgarian Soul Kyurkchiyski. Въпреки че тя не е фолклорна певица, също е правила страхотни колаборации с женския хор на Националния ансамбъл за народни песни и танци Филип Кутев.

Полиритмиите и интересните хармонии на тази комплексна и разнообразна фолклорна музика не съществуват на никое друго място. Това за мен е изумително. Българският фолклор е възхитителен, пронизващ право в сърцето.

Виолата често е пренебрегвана на фона на другите струнни инструменти. Защо мислиш, че се случва това, и как според теб може да бъде събуден интересът към този инструмент?

Няма начин. Винаги ще бъде така. Хората изпитват нужда да набедят някого, на когото да се подиграват. Ето вчера, например, след концерта с оркестъра прекарахме почти 3 часа в шеги за виолисти. Всъщност аз имам диплома за виолист и съм печелил конкурси с виола – нещо, от което се гордея. Това е много важен инструмент за един оркестър, защото държи средния глас. Работата е там, че именно затова не изпъква над другите; само ако я премахнеш, ще се усети нейната липса. Другият фактор е, че виолата е създадена, за да бъде водена, а сама по себе си не е лидер. От друга страна лидерът не може да оцелее без тези, които ръководи, затова ролята на виолата е специална.

Има и солови произведения за виола, в които този по-специфичен тембър е подчертан. Не е толкова брилянтен, колкото на цигулката, освен това виолата е по-тежка и по-голяма. Нормално е явлението, че цигуларите, които не са чак толкова големи виртуози и нямат нищо против да не попаднат в ролята на водачи, просто оставят цигулката, прехвърлят се на виола и изведнъж всичко започва да им се получава. За мен е много странно как хората се пресилват и определят професионалистите като професионалисти единствено когато специализират в много тясно поле на работа. Разбира се, цигулката и виолата са много различни, но едновременно с това са страшно подобни и за мен е важно да приемем колкото можем повече различна музика и музикални възможности за себеизразяване. По този начин професионалистите могат да се усъвършенстват дори още повече. Не споделям тази максималистична глупост, че великият цигулар трябва да изпълнява определени произведения единствено на този инструмент перфектно. В това няма никакъв смисъл.


За какво си мислиш, докато свириш? Какво си представяш?
Не знам. Казвам на студентите си чрез музиката да разкажат история. Та като разказваш една история, какво минава през ума ти? Вероятно историята. Нотите са свързани помежду си, създавайки този разказ, определено дефинирайки конкретен характер, който може да се промени плавно или внезапно с течение на творбата. Другото, за което може да си помисли един музикант, е за красотата на самата музика, но описанието на тази красота оставям на литературните специалисти.

А понякога просто си мисля: „Коя е следващата проклета нота?!“

Ако някой композитор можеше да се съживи, с кого би желал да се запознаеш?

Определено с Бах. Наскоро си мислих за това. Не съм сигурен дали бих искал да срещна Стравински, но има един друг доста подценен композитор и диригент на име Артур Лурие, който е бил негов приятел. Лурие е роден в малка еврейска общност в едно руско село и се превръща в един от най-важните хора за културата на младата съветска република. Премества се в Париж, където обаче по това време не е най-безопасното място за хора от еврейски произход, затова продължава на запад и заминава за САЩ. Там обаче за съжаление не жъне такива успехи. Никой не знае кой е той, никой не е чувал музиката му. Предполагам, че не е бил най-приятният човек в личен план, но пък музиката му е изключителна, много футуристична.

Нека обърнем въпроса – ако можеше пък ти да се пренесеш в която и да е епоха в изкуството (напр. класика, романтизъм, барок и т.н.), коя щеше да бъде?

Края на XIX век, по времето на Чайковски, или пък по времето на Бах, когато са създавали и са се наслаждавали на музиката по много различен начин от нас днес. Е, има и нещо общо: виждал съм плакати за концерти на Паганини от XIX век. Бих платил много пари, за да присъствам на един от тях, всъщност за онова време е било страшно скъпо да го слушаш на живо. Той самият, освен гениален музикант, е бил и гениален предприемач в това как е рекламирал себе си. На всеки концерт е изпълнявал само по няколко произведения, а през останалото време публиката е слушала главно оркестъра и някои певци. Въпреки това името на Паганини е стояло с огромни букви най-отгоре на плакатите, като всеки концерт е бил представен като последен. Пример  за това е серията му концерти в Лондон, когато осмият уж е бил последен, след това деветата дата е била обявена за финална, а накрая десетият концерт е бил най, най-окончателен. Всеки път Паганини е заявявал, че няма да има повече изпълнения в този град, но след това са проверявали търсенето и ефектът върху публиката и спрямо тях са пускали още и още дати. Толкова много велики личности са се вдъхновявали от него!

Също бих мечтал да видя Бах да импровизира своите фуги, или да гледам сина му Карл Филип Еманюел на живо. Това би било страхотно.



Смяташ ли, че класическата музика си взаимодейства добре със съвременната музика?
Напълно съм убеден, че различните стилове музика са като вода в океан. Всички са свързани. Това е тон, звук, излъчване, трептене и вибрации, които резонират и в самите нас. Точно затова един поп бийт може да ни накара да се раздвижим и да създаде у нас весело чувство. Други мелодии пък се леят в минорна тоналност и ни натъжават. Всъщност ние се нуждаем от тази музикална тъга, може би защото животите ни днес са толкова по-леки, затова търсим някакви по-мрачни емоции в изкуството. Преди години е било обратното и се наблюдава много по-честото използване на мажорни тоналности в класическата музика, защото тогава ежедневието е било значително по-тежко. Хората са имали нужда от нещо позитивно в музиката.

Наскоро чух нещо, което популярният украински композитор Валентин Силвестров беше казал: съществува музика, съществува и „нещо си там друго“. Той споделя, че му се иска да имаше по-малко от това „нещо си“ и повече истинска музика. Тоест той диференцира Музиката с главно М и музиката, която става да си пуснеш за фон. Втората също има своя собствен смисъл, но аз лично не съм ѝ привърженик.

Та така, всички видове музика са свързани и моята мисия е да изтрия границите между тях, доколкото е възможно, вместо да ги изтъквам още повече: това е модерно, това е класическо. По-лесно е да се разграничи добрата музика от лошата, или с думите на Силвестров – Музиката и „нещо си там“.

Най-често преживяваме музиката в концертните зали. Комбинацията от атмосферата в залата, публиката и оркестъра те изкарва от ежедневието и от мислите, които се въртят в главата ти, и те пренася извън познатата рутина. Това е адски ценно нещо, което не можеш да получиш другаде. Именно затова искам да пренеса повече хора в този момент, дори да е мимолетен. Когато светлините в залата са даже малко по-ярки от нужното, зрителят започва да забелязва хората около себе си, започва да вижда детайли и тогава чувството изчезва. Може да помогне да си затвори очите, но отново се оказва недостатъчно. Когато влезеш в тази специална среда и почувстваш музиката, тя остава в теб. Не става въпрос само за конкретиката на звука, например ако харесваш големи оркестри, или пък обичаш да слушаш кларинет. Важен е начинът, по който тези елементи комуникират помежду си и с теб, за да можеш да възприемеш и интерпретираш звука по свой собствен начин. Един музикант не може да се хареса на всички, но в зависимост от това колко е силно посланието му, то може да създаде връзка между хората.

Имаш ли хобита? Какви са?

Все още играя футбол доста активно. Голям футболен фен съм и е приятно от време на време да гледам как играят професионалистите, но е съвсем различно, когато сам се включиш в играта. Много се радвам, че съм част от студентската лига, където участват и малко по-млади, но по-добри играчи от мен. Въпреки това съм достатъчно добър, за да се вписвам, и се гордея, че имам тази чест. Когато си емоционално обвързан с този спорт, не е достатъчно само да играеш, а започва да опира до победа или загуба. Обичам това чувство. Футболът е страхотно изкуство, в което всеки може да задобрее, независимо от качествата му. Не печели винаги този, който е най-силен, най-тежък или най-висок. Вместо това всеки играч има собствените си предимства, независимо дали физически, или интелектуални.

Преди пандемията обичах и да плувам. Харесвам и билярда. Той е много подобен на цигулката, но активната ти ръка е дясната (за разлика от лъка, който се държи с лявата). Развиването на двете ръце е много полезно за мозъка. Както ти трябва право и стабилно движение, за да извлечеш добър звук, в билярда на същия принцип насочваш топката. Един звук си е един звук, той е просто съставен елемент, от който градиш някаква мелодия. Билярдът пък на по-високо ниво е въпрос на мислене в перспектива. В това се съдържа голямото майсторство. От друга страна още в момента, в който удариш топката, виждаш резултата, който си постигнал. Страхотно е. Иска ми се някой ден да си купя голяма къща с мазе, в което да поставя билярдна маса. Важно е човек да има за какво да мечтае.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.