Зад кулисите с Неда Спасова

5 януари 2022 текст Димитър Димитров снимки Владислав Филипов и Боряна Пандова
Първото интервю в Програмата за 2022 година е с младата и талантлива актриса Неда Спасова, позната ни от редица роли на сцената в Народен театър Иван Вазов, театър София и театрална работилница Сфумато. Почитателите на българските сериали ценят високо участието ѝ в Откраднат живот, а следата ѝ блести и във филмите Дамасцена, Останалото е пепел и Ботев. След броени дни гледаме Неда и в постановката Илюзии в театър Азарян, а днес тя самата ни споделя повече за пиесата, за тъгата, вдъхновението и мястото на българската култура във време на глобална пандемия.


Кога и как започна да се занимаваш с актьорско майсторство? Коя беше първата сценична роля, в която се превъплъти?
Бях на 12 и се записах в детска театрална група към Младежкия дом във Враца. Оттогава насам театърът е неизменна част от живота ми. Първата ми роля е на Снежната кралица.

Би ли споделила повече за постановката Илюзии и твоята роля в нея?
Илюзии е спектакъл за неизреченото, неизживяното, неосъщественото. Спектакълът ни среща с историите на две възрастни съпружески двойки, разказани и пресъздадени на сцената от две млади жени (в ролите сме аз и Елена Димитрова), и двама млади мъже (в ролите са Велислав Павлов и Васил Читанов). Самият автор дава препратки, че четиримата разказвачи са самите герои, за които разказват. Между тези две съпружески двойки са се случили неща, за които партньорите им не знаят. Изречени са неща, които партньорите и приятелите им не са предполагали, че могат да чуят.

Спектакълът все пак се казва Илюзии. Ако трябва да обобщя – ще оставя под формата на въпрос отговора си – дали всичко, което чуваме, виждаме и възприемаме, е истина и реалност? Дали пък сетивата и съзнанието ни не правят грешки, когато възприемат даден обект или информация? И до какво води това илюзорно даване и приемане на информация?

Какво те вдъхновява и какво те натъжава?
Напоследък твърде много неща ме натъжават. Живеем в странни времена. Те кога ли не са били странни... Но си казвам, че съм във възрастта, в която все още твърде много се вълнувам и паля. Като остарея, дано да имам тази възможност, ще се връщам с носталгия към тези времена и ще си казвам, че е било по-хубаво от настоящето.

Вдъхновяват ме добрите хора. Те са изчезваща порода. Просто светят, отличават се от останалите и няма как да не те озарят със светлината си и да ти дадат смисъл.

Кое е последното произведение на изкуството, оставило траен отпечатък у теб?
Не се сещам. Явно е било отдавна. Последно гледах така дългоочаквания Дюн. Хареса ми. Но чак траен отпечатък... Може би когато прочета книгите, ще има такъв.

С кои международни актьори и режисьори би се радвала да работиш?
Нека да съм по-реалистична и да отговоря кого харесвам. Харесвам адски много филмите на Кристофър Нолан. С нетърпение чакам всеки следващ. Днес се шегувах с познати, обяснявайки им какво се случва в Тенет, че съм минала базисното ниво на квантовата физика, а сега съм почнала с ядрената физика, заради предстоящия му филм за създателя на атомната бомба.


Къде мечтаеш да бъдеш в личен, професионален и дори географски план след 20 години?
В географски – точно тук, където съм сега. В личен – да се надяваме, че ще съм успяла да изградя стабилно семейство. В професионален – каквото ми е отредено, ще ми се случи.

Какво за теб е различното между театралната сцена и киното? Предпочиташ ли едното пред другото?
Разликите в актьорската игра и в театъра, и в киното са в средствата, които използваш като артист. В театъра имаш 400 души, които трябва да те чуят, видят и усетят. В киното имаш едно „око“, което те гледа и понякога не е нужно да играеш каквото и да е. Разбира се, съвсем резюмирано представям основната разлика. И в двете е най-важно да имаш какво да кажеш на зрителя – било то в зала с 400 души или пред едно „око“.

В момента еднакво харесвам и театъра, и киното. Надявам се, че ме развиват еднакво, допълвайки се с умения едно към друго, независимо от разликата, която посочих по-горе. Понякога „кривенето“ на театралната сцена е абсолютно излишно. Ние, актьорите, имаме вътрешен подсъзнателен механизъм, който често ни кара да преиграем, за да напомпаме емоцията и с външен облик. С киното се убедих, че това няма място на сцената и не е въздействащо, освен ако спектакълът не е жанров. И обратното – прекалената статика и обраност в емоциите в киното може да направи играта ти безлична и празна.

Къде е мястото на българската култура и хората на изкуството във време на глобална пандемия?
В момента пандемията ни адаптира да си седим повече вкъщи и да гледаме телевизия. Екранът ни дава всичко – защо да излизаме, когато може да е опасно за живота ни? Пък и кабелният оператор е платен, изкуството извън екрана вкъщи струва пари. И разбираемо – всичко стана ужасно скъпо. Кой има пари за нещо, без което може? Без хляб – не може, ще умре от глад, без изкуство – може, то не храни тялото. Или поне не във физическия смисъл. И без да развивам някакви недоказани теории за конспирации – това все повече ми се струва целенасочено. Когато душата е будна – тя иска по-добро за себе си, бунтува се. Когато дреме – просто изпълнява команди...

И за да не завършвам негативно интервюто – аз вярвам, че изкуството и културата имат своето важно място в сърцата на хората. Разбира се, не масово, никога не е било такова, но за да има изкуство, е нужно да има поне един зрител в залата, един зрител в киното, един зрител в галерията – той е важен, за да се случи магията. Тогава и смисълът на твореца не е напразен.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.