Музикалният шедьовър „Анет“ с потенциал да бъде култов филм

3 декември 2021 текст Анастасия Стоева
Прожекцията на Анет започва с обръщение и молба от режисьора – публиката да не аплодира, да не пее, да не се прозява или смее, дори да не диша. Така и правим, защото от първата нота до финалните надписи този филм ни оставя без дъх.


Иронично, но новият мюзикъл на Леос Каракс се оказа свежа глътка въздух със своята ексцентричност и остроумие. Анет съумява да бъде едновременно циничен и прекрасен, болезнен и фееричен.

На пръв поглед изглежда, че става въпрос за нестандартна любовна история. Това обаче далеч не е точното описание. Този филм не е за любов, всъщност не е и мюзикъл. Той е цялостно комплексно произведение, в което песните пречупват погледа на зрителя през очите на двама творци, изгубени в собствените си светове и удавени в личните си амбиции.

Предупреждаваме, че оттук нататък анализът съдържа детайли, които издават важни моменти от сюжета. Бихме препоръчали на публиката да влезе на сляпо в прожекцията, дори това да крие известен риск, тъй като филмът е доста специфичен. Когато подходим с отворени умове и без никакви очаквания и позволим на Анет да ни изненада, се наслаждаваме на едно истински вълнуващо изживяване.

В първия акт отношенията между главните герои – стендъп комика Хенри и оперната звезда Ан – са представени като неприсъщата любов между две противоположности.

През първите минути успоредно наблюдаваме какво се случва на две различни сцени. Докато Хенри се опитва да „убие“ публиката си с шеги, Ан ни поднася едно красиво оперно изпълнение сред стилизирани дървета. Интересно е решенито и двете представления да завършат със сценична смърт. Оперната певица умира драматично в кулминацията на изпълнението си, а комикът се строполява под звуците на гърмящи автомати.

Какво в случая олицетворява смъртта? Можем да предположим, че символиката е дуална, досущ като архетипите на героите. Такова е и самото им отношение към нея. В един от малкото истински диалози думите, които персонажите на Адам Драйвър и Марион Котияр си разменят пред тълпа от папараци, обобщават противоречието само в няколко думи. Хенри твърди, че е станал комик, за да не го убият, когато казва истината. Ан пее, за да спасява публиката с красивото си умиране. При всички случаи на пръв поглед това е сблъсък между живителната енергия и силата на унищожението.

Следва една от най-красивите романтични сцени от съвременното кино, в която основната музикална тема We Love Each Other So Much се появява за пръв път. Движението на героите един около другиго напомня на летене в безтегловност. Ръцете им се търсят на фона на горската зеленина, а гласовете на Адам Драйвър и Марион Котияр зазвучават в хармония, която ни кара да настръхнем. Следва неочаквана пееща секс сцена, която, колкото и да е сценична по характер, е далеч от стилизираността на Dead Girl Walking от бродуейския мюзикъл Heathers. Именно прямостта в режисьорския подход към този и няколко други подобни епизода (например момента, в който Марион Котияр пуши цигара и пее, седнала на тоалетната чиния) са първите индикатори за бъдещия култов статут на Анет. Този тип филми често стряскат неподготвената широка публика със смелостта и дръзкия си кино език, но откриват своите ценители по-късно.

Започваме да усещаме някакво мрачно предчувствие към края на първия акт. Отначало то е неопределено и ловко втъкано в иначе безобидни кадри. Няма как да не забележим аналогия между романтичната разходка в гората от по-рано и оперното изпълнение само малко след това. По време на песента Ан се пренася от сцената в далеч по-мрачна версия на същите дървесни стволове, а в текста се говори за страх от скритите намерения на някой близък човек. Тук за първи път се появява и мотивът за лунната светлина като източник на спокойствие, обич и закрила. Тази символика продължава да присъства и през остатъка от филма.

Повратната точка в отношенията между Хенри и Ан съдържа няколко предпоставки. На първо място е неочакваното обвинение от страна на цели шест жени, насочено към комика. Това посява основателно съмнение в съзнанието на певицата. Впоследствие кариерата на Хенри пострадва значително и това окончателно отключва конфликт между двамата. Амбицията и завистта невинаги си вървят ръка за ръка, но когато това е така, резултатите често са катастрофални. Неуспехите на комикя събуждат и проблемите му с гнева и алкохола, а тази промяна е отразена и в музиката. От изпълнението на My Stars in Decline нататък песните му стават все по-мрачни и подходящи по-скоро за антагонист.

Междувременно преживяваме най-голямата изненада за целия филм. Главната героиня най-после се появява на бял свят. Детето на Хенри и Ан обаче не е това, което сме очаквали. Вместо истинско бебе, то е представено чрез плашещо реалистична (и въпреки това странно симпатична) марионетка. Преглъщаме недоумението си, тъй като сме сигурни, че ще открием обяснение за това и продължаваме да гледаме със затаен дъх. Очакванията ни се оправдават – скоро разбираме, че Анет се явява като марионетка за изпълването на мечтите на всеки от героите. Чрез нея Ан изживява идеала си за семейство, а Хенри – унищожителното си желание за величие.

Третият герой, който използва Анет като олицетворение на мечтите си, се появява доста късно във филма и до самия финал остава безименен. Това е Диригентът. В един момент научаваме, че той е бивш любовник на Ан, но любовта му към оперната дива не среща реципрочност. Също като в отношенията им, и на сцената той не е нищо повече от корепетитор, осигуряващ акомпанимента към бляскавия талант на възлюбената си. Във вътрешния си свят Диригентът превръща Анет в своя извънбрачна дъщеря. В действителност това е малко вероятно и предполагаме, че цялото подозрение е плод на фантазиите му. Въпреки това тази мечта се изражда в трагичен край.

Впрочем, подобна съдба среща и останалите герои. Когато популярната двойка отплава с яхтата си за кратка почивка насаме с дъщеря си, семейството е сполетяно от ужасно нещастие. Впоследствие малката Анет магически наследява музикалната дарба на майка си, а новопридобитият ѝ талант се превръща в зловеща сянка върху най-мрачната тайна на Хенри. Това не му пречи да прозре и ползите от феномена и не след дълго превръща магията на дъщеря си в медийна сензация.

В този момент образът на марионетката вече е ясен и доста буквален. Този незавоалиран социален коментар насочва фокуса към жестокостта на консуматорското общество и цивилизацията на зрелището. Съвремието позволява вредната популяризация на даровити деца от собствените им родители. Цената за малка доза от сладостта на славата не е за подценяване. Най-актуалният случай от света на популярната култура е попечителството на Бритни Спиърс от страна на баща ѝ, което приключи едва наскоро.

Филмът не се притеснява да нарече нещата с истинските им имена. Дори и досега да сме били неспособни да си представим Адам Драйвър и Саймън Хелбърг да пеят за детска експлоатация, тук получаваме ария-спор, чийто ефект е неоспорим. Тук звученето на мелодията е откровено зловещо, а Хенри окончателно е обрисуван като злодей.

Героинята на Котияр продължава да присъства в историята, но е разделена на два образа: милостивата Ан, манифестирана от съзнанието на Хенри, и покритата с водорасли мрачна нейна версия, която го преследва. Не можем да кажем със сигурност дали втората е в действителност истинската ѝ същност, или е просто олицетворение на вината на героя. При всички случаи присъствието ѝ витае на заден план през цялото време и ни припомня перманентния характер на собствените ни демони.

Както споменахме, диалозите са оскъдни и ограничени само в няколко изречения. В известен смисъл Анет разглежда музикалните филми от самокритична и интроспективна гледна точка. Текстовете на песните заявяват очевидни неща и дори в един момент цяло полицейско управление колективно припява: „Ние сме полицаи и имаме няколко въпроса към вас“, сякаш това не личи по униформите им.

Въпреки това, тази сцена улавя в рамките на минута и 16 секунди изключително важен проблем, релевантен за множество истински криминални случаи. Напук на всички красноречиви улики, песента завършва със заключение, че смъртта на Ан е била трагичен инцидент. „Извинете за безпокойството.“ Точно по този начин не един или двама убийци и похитители на собствените си жени са били пускани на свобода. Когато подходим към въпроса чрез музика, темата се обобщава и става по-лесно смилаема, без това да олекотява нейната значимост. Подобно на култовия мюзикъл Чикаго, в който убийствата се извършват с песен на уста, а съдебният процес е цяло представление, и тук сериозността на престъплението ни удря с различен вид емоционална наситеност. Като цяло от един момент нататък се радваме, че Анет е изиграна от кукла, а репликите, насочени към нея, са облечени в красиви мелодии. В противен случай подобно неглижиране и възползване би било трудно поносимо.

Запознатите с предходната продукция на Каракс Holy Motors навярно биха разпознали концепцията за дете-кукла като нещо бегло познато. В самото начало на филма от 2013 година виждаме подобна сцена. Там идеята остава недоразвита и този мотив не се появява никога повече, но въпреки това необяснената му символика се запечатва в ума ни. В Анет най-после влизаме в дълбочина и с удоволствие проронваме по някоя сълза в заключителните сцени. Този път марионетката се превръща в дете, а не обратното, и трансформацията приключва с внушителен дует на баща и дъщеря. Тълкуванието на промяната е доста очевидно – Хенри най-после осмисля детето си като личност, а не като инструмент за изпълнение на собствените му болни стремежи. Това осъзнаване обаче идва твърде късно, след като той безвъзвратно е скъсал връзката помежду им.

Самата музика е дело на американската група Sparks и саундтракът наистина блести с някои много силни моменти. Освен основния музикален мотив, финалният дует е изключително въздействащ, а биографичната приказка, която Котияр изпява, седнала на тоалетната, е простичка, лична и замислена. Епичните песни от комедийното шоу се открояват със своята циничност и прозорливост от страна на текста и разнообразие относно аранжимента. Освен това, колкото по-покварен става Хенри, толкова по-интересни са изпълненията му. Неоспорим акцент е All The Girls – прозорец към вътрешната несигурност на привидно уверения мъж, а интензивният бас, комбиниран с припяването на беквокалистките, е динамичен и въздействащ.

Време е да си поемем въздух. Излизаме от салона, потънали в мисли, и все още замаяни от емоции. Подобно на шедьовъра на Ларс вон Триер Танцьорка в мрака, Анет също не е за всекиго. Със сигурност някои от режисьорските и визуалните решения са дръзки и необичайни, но именно в това се крие чарът на този филм. Жанровата му неопределеност също играе роля в бушуващите ни чувства. Дали това е мюзикъл, стендъп комедия, трагикомична пиеса за естеството на мечтите, или нещо друго – това няма значение. Така или иначе нямаме търпение да го гледаме отново.



 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.