През шпионката

4 април 2013 текст Никола Шахпазов, снимки Владимир Томашевич
През последните три десетилетия Емил Христов получи толкова много награди за операторско майсторство, че единствено броят на филмите, които е снимал, ги надхвърля. Цветът на хамелеона обаче е един особен проект за него – неговият неочакван режисьорски дебют. Въпреки че операторът-режисьор нарича начинанието си “противоречиво”, ние го намираме за изключително успешно и дори се изкушаваме да го номинираме за български филм на годината. Срещнахме господин Христов в един обнадеждаващо слънчев априлски ден и за десетина цигари време разисквахме Цинкограф, Рушен Видинлиев, революционния Дзифт и добрите филми като многопластови торти.


Кога решихте да се захванете с режисиране на първия си филм?
Всъщност, изобщо не мислех да си сменям професията. Нямах такива амбиции. Но в един момент се оказа, че поради стечение на обстоятелствата Явор Гърдев не може да снима. Тогава продуцентът на филма предложи тази позиция на мен и от глупост и безразсъдство се съгласих. Това е.

Надявам се да не съжалявате, особено предвид крайния резултат.
Надявам се да не съжалявам, а и вече е късно за съжаления. Имам малък страх да не изгубя професията си.

Неминуемо е сравнението между Дзифт и Цветът на хамелеона – защото са базирани на романи на Владислав Тодоров, но и защото сте работили и по двата филма.

Има някои особености на езика на автора, специфичното му чувство за хумор, постмодерната стилистика, които са общи за двата филма. Но не мисля, че имат друго общо, освен забележителния Мишо Мутафов, който играе и в двата. Мога само да се надявам Цветът на хамелеона да има ефекта и успеха, който имаше навремето Дзифт, но не бих се наел с подобна калкулация. Мога да ви отговоря в понеделник, когато излязат данните за зрителите от първия уикенд.

Защо филмът носи това заглавие, а не онова на книгата, по която е направен – Цинкограф?
Това беше съвет на един много влиятелен човек в Торонто, който каза, че има огромна възможност филмът да бъде разпространяван в Северна Америка, но заглавието Цинкограф няма да привлече публика. Встрани от чисто търговските съображения, Цветът на хамелеона всъщност е първото заглавие, което Владислав поставя на романа си. Не е изсмукано от пръстите, а и придава на филма известни жанрови характеристики – което е важно за онези зрители, които нито знаят кой е Емил Христов, нито Владислав Тодоров.

Със своя нестандартен хумор и абсурдистки моменти, филмът няма ли да се окаже предизвикателство за някои зрители?
Да, може би е проблем, че филмът изисква интелигентност и внимание. И ако ядете пуканки, ще пропуснете доста неща. Този филм е като торта на слоеве и колкото по-дълбоко можеш да срежеш, толкова повече наслада ще имаш. За мен беше важно зрителят да изпитва удоволствие от самото гледане, да не бъде поучаван. Не исках да соча с пръст кой е добър и кой – лош. В Цветът на хамелеона всички са палачи и жертви едновременно. Тук няма невинни! Има смешни сцени, ама много смешни. Но също така – брутални сцени, както и нежни, цинични. Има всичко онова, което хората би трябвало да харесват.

Преди премиерата си имахте скрийнинги в Русия, Швеция, Гърция, Румъния, Канада, САЩ. Вероятно реакциите на зрителите там и тук са съвсем различни.
През последните 20 години тук има вторачване, тежка и болезнена фиксация върху три неща – комунизъм, Държавна сигурност и преход, каквото и да означава това. Затова някои български зрители са ужасени, че филмът се подиграва, гаври се с тези неща, които те намират за така важни. За радост, те са малко и обикновено не ходят на кино. Мисля, че тук младите хора харесват филма, намират го за ексцентричен, мистериозен и смешен. Гледах филма на две места – Стокхолм и Солун. Салоните бяха пълни и ми беше много приятно да гледам как хората се забавляват искрено, без да се вторачват в някакъв политически аспект на филма.

Въпреки участието на дузина страхотни актьори, очите ни са вперени основно в Руши и неговия герой – Батко. Добре му се получава, нали?
Да, оценявам играта му като изключително добра и ефикасна. В Америка го сравняват с Джуд Лоу. Бинго! Много внимавах с каста, беше изключително важно точно кои хора ще играят. Основната трудност бе съчетаването между големите, професионални, актьори и четиримата дебютанти.

Неминуемо е да ви попитаме за вашата оценка на новото българско кино – като човек, който активно участва в почти всеки негов аспект и е работил с основните режисьори и актьори.
Трудни са калкулациите за това, което наричате съвременно българско кино. В крайна сметка, то е такова, каквото е. Каквито са хората в него. Каквито са мащабите на техните идеи. Каквато е българската литература. Какъвто е целият културен контекст в държавата. Има пробиви и падения, намирам ги за естествени. Имам добри и високи очаквания за хора като Камен Калев, Драго Шолев, Павел Веснаков и Петър Вълчанов. Но тук се правят пет филма на година, нереалистично е да очакваме, че това ще са пет шедьовъра.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.