Оригинално заглавие: Дзифт

Език: български
Жанр: драма, екшън, трилър
България, 2008, 92'
Режисьор: Явор Гърдев
Сценарий: Владислав Тодоров
Със: Захари Бахаров, Таня Илиева, Владимир Пенев, Михаил Мутафов, Джоко Росич, Иван Бърнев, Снежина Петрова, Христо Петков, Бойка Велкова

Дзифт е филм, от който ще запомним сцени и ще научим реплики наизуст. Вероятно ще го гледаме много пъти, докато го разфасоваме кадър по кадър, както често правим с Тарантино и Гай Ричи. Пресилено е да сравняваме Явор Гърдев с техния луд гений, но след този дебют в киното нашият почетен театрален режисьор има право истински да си повярва, поне докато не направи нещо още по-добро. Той сам точно определя филма си като ретро-соц и нео-ноар, което ще рече на практика соц действителност, погледната през изкривена черна лупа, озвучена с ударни руски песньовки, облепена с комунистически лозунги, залята с гъста ирония и мрачен хумор и осмислена с доста проникновени разсъждения в постмодерен тон. Визията е изцяло черно-бяла с уникален ноар в атмосферата – плод на убийствената работа с камерата на Емил Христов и сериозна постпродукция, включително спец ефекти. Хипнотично е! Хваща ни с дяволския си чар още в първия кадър, който обяснява, че дзифт означава асфалт, а на жаргон – лайно. Никой не кръщава филма си така случайно. Всъщност името идва от книгата на Владислав Тодоров, буквално и преносно жестока крими история от първо лице, която автора преработва до сценарий за филма. Разказва Молеца (Захари Бахаров) – невинен, който влиза в затвора за убийство малко преди 9 септември 1944 покрай една афера, включваща жена с нрав на богомолка (Таня Илиева), черен диамант, малка африканска статуетка с голям член и мъж с прякор Плужека, който междувременно пропълзява до редиците на затворническата управа. Молеца излиза на свобода в началото на 60-те. В деформирания градски пейзаж на комунизма прекарваме с него една нощ на секс и насилие, из тъмни локали и забити улични, с гласа на Джоко Росич в черковна акустика и гротескни типажи на всеки ъгъл. В крайна сметка животът се оказва дзифт – черен, спечен и миризлив, но и с нещо скъпоценно, което слабо блещука в мръсотията.