1 партия

26 август 2010 текст Елена Пенева, снимки Валентин Даневски за Ангел Коцев студио
На 29 август фестивалът София: Поетики отново ще ни срещне с над 30 от най-добрите български автори – не се учудваме да видим младия Иван Ланджев сред тях. Преди няколко месеца прочетохме дебютната му книга с конспиративно-шахматното заглавие По вина на Боби Фишер, но всъщност Ланджев се навърта по литературни четения от години. Беше крайно време да го разпитаме за предишни и следващи ходове в една приятелска словесна партия.


За кого пишеш?
За себе си. Предполагам не само, но основно.

За какво е виновен Боби Фишер?
О, за какво ли не! Той е ужасен човек. Виновен е за повечето от проблемите, които сега има в България и света. А иначе сериозно, Боби Фишер ми беше кумир като малък, когато играех шах. Тогава четях книги за великите шахматисти и него чувствах особено близък.

Защо?
Е, предимно ранния Фишер, защото късният вече е напълно умопобъркан. Начинът, по който е расъл, странността му ми се струваше интересна – винаги ме е вълнувал проблемът за гения. Латинското genius е равнозначно на гръцкото daemon – демонче, нещо, което се разпорежда с теб и прави каквото си иска, нещо извън теб.

Чувствал ли си се така неприспособим?
Не знам как се е чувствал той, но ако се чувствах еднакъв с всички останали, щях много слабо да се уважавам. Всъщност ми харесва да мисля, че мога да направя нещо различно, а не, че самият аз съм такъв, което би било проста суета.

Каква е разликата между шаха и поезията?
Интересно е, че шахматното изкуство също е книжно изкуство – трябва да четеш, за да ставаш по-добър. Има шахматна нотация, като нотния език в музиката. Нещата могат да се препредават – можеш да видиш играта на големите майстори написана. Можеш да видиш какво е играл Фишер. Само че сега компютрите са много силни. Скоро ще се стигне до положение, в което да пуснеш компютър на човешко състезание е все едно да пуснеш кола на олимпийски игри. Ще стане излишно. Това е опасно за шаха, защото има лимити, може да се разгадае. За разлика от него поезията не може. Компютърът можем да го бием в поезията, както и на бокс. Няма алгоритъм за писане на поезия – процесор не може да измисли метафора и тя да не е тъпа.

На какво те е научил Боби Фишер?
Идеално е това, че той е сам срещу цялата шахматна съветска машина. Преди него шахматните първенства са вътрешна работа на СССР. И изведнъж се появява американец, когото по-голямата му сестра е учила да играе шах, расъл без баща в Бруклин. Не е завършил осми клас, защото е мислел, че всички учители и ученици са тъпаци. Сам срещу всички. Бил е първият рокенрол шахматист. Големите пари в шаха днес са благодарение на него – той е отишъл, като американец и пич капиталист и е заявил, че иска, като спре да играе, да е милионер. Поискал е невъзможни пари, за да си построи после къща като шахматен топ. Случило му се е, но пък е полудял, дал си е парите на секта...

На какво те е научила поезията?
Гледам да се уча на поезия. Не от нея. Тя не може да те научи на живот – не го пожелавам на никого.

В По вина на Боби Фишер има много гласове, повечето на мъртви герои. С кого от живите си говориш?
Да, характерна особеност ми е, че имам по-високо мнение предимно за хора отдавна умрели, хаха. От живите не общувам истински с много широк кръг от хора. От великите живи хора се респектирам и притеснявам. Успокояващо е, че чисто статистически живите велики хора са много по-малко. Иначе представяш ли си, ако бяхме заобиколени от такива, какъв ад щеше да бъде, хаха!

Старомодни ли са модерните поети?
Не знам, има нещо дразнещо в това, когато модерен поет се опитва да бъде лайфстайл. Това е оксиморон, защото всъщност, без да звучи надменно, с поезията се опитваш да се докоснеш до някакви абсолютни и непреходни стойности. Естествено, без да морализираш, но все пак да улавяш нещо, което си струва. Или поне да си такъв лъжец, че да убеждаваш хората, че това, за което пишеш, си струва и е най-значимото нещо на света. В същото време, ако искаш да си модерен и лайфстайл, това е... от вчера за днес. Чудесно е да имаш стил, но не си струва да се мъчиш да си модерен, за да те четат.

Е, шах, китара и поезия – това си е лайфстайл, просто малко старовремски...
Хаха, да. Но ми е смешно да отида на парти и да ми кажат ей тоя пич пуска. Кво пускаш, бе пич, свири на нещо! Сигурно си права, харесвам стари неща – музика, очила, книги. Стари жени – не.

Комедия или трагедия?
Хубаво е да е смешно. Трагичното е толкова обичайно и всекидневно, че вече почва да избива на цинична шега.

Ти си сценарист на комедийно предаване. Българският хумор в последните години май го няма. Защо?
Действителността е толкова смешна у нас, толкова е нелепа, че не може да се измисли. Нещата, които ни вълнуват са толкова безполезни и скучни, с такива глупости се занимаваме, че няма накъде. Пътищата са смешни, тротоарите са смешни, телевизията е смешна. Бях отпуска и със страшно удоволствие не знаех какво става в България. Днес се връщам, пускам новините и осъзнавам, че вече съм ги гледал: прецакало се нещо на магистралата, Бойко Борисов играл футбол с някого, друг свил пари... Ето какво са новините: двама души излизат, казват добър вечер и след това половин час те уверяват в обратното.

Българската поезия традиционно е по-добра от прозата, но пък все по-малко я четат хората...
Да, това е така, наред с киселото мляко и пътищата, и този интересен феномен съществува. Откакто има българска поезия и проза, винаги поезията е била по-добра и световно съизмерима, за разлика от прозата – ние нямаме нито едно прозаично произведение, което да е световен феномен. Обаче въпреки това поезията е яката работа – да кажеш малко с много, повече стилизация. С нея можеш да викаш по-добре. Ок е да искаш да разказваш, но на мен понякога ми се крещи, снима, музицира.

Литературата е смесица от реално и въображаемо. В твоята кое е повече?
Дори и да умееш добре да описваш, да въобразяваш е ключовото. Така че сигурно измисленото. Не е лошо това, което прави примерно гонзо журналистиката – претенцията, че това, което пишеш от първо лице, е вярно. Обаче да измислиш нещо и да убедиш хората, че е вярно, ми се струва по-интересно. Това отличава добрите писатели – те са искрени и наистина те убеждават, че един ден се събудили като бръмбари примерно. И това става реалност. Добрият писател лъже искрено. Иначе може да бъде записано нещо реално точка по точка как е станало и да е толкова скапано, че да си кажеш: баси, тоя как си ги измисля... Важното е да ти вярват – истината е баланс между лъжа и стил.

Ако някой трябваше да изсвири поезията ти, кой щеше да е?
Уличният музикант. Или самоукият. Известните, като Джими Хендрикс и Кърт Кобейн, и останалите в книгата, са свирили своята поезия. Даже не е нужно някой да свири моята. Освен това езикът е единственото нещо, което вечно подлежи на актуализиране – ако си добър, не можеш да звучиш тъпо с езика. Нито да бъдеш крадлив. В музиката може – прогресиите и акордите се повтарят. Идеята е това, което си правил да задава правило на хората след теб.

Иван Ланджев е на София:Поетики, езерото с лилиите в Борисовата градина, 29 август, 16:00 и на landzhev.blogspot.com
По вина на Боби Фишер е по книжарниците от Сиела, 8лв

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.