Нещата от живота: Франсоа-Анри Дезерабл



28 ноември 2019 текст Севда Семер снимка Francesca Mantovani
Казва, че всичко оставя белег върху него, "и то задълго". Така вече усещате колко е сериозен този бивш хокеист, оставил спорта на 29, за да стане писател.


Дебютният му сборник е за Френската революция, а първият му роман – за родения през 19 век математик Еварист Галоа, загинал на 20 в двубой, след като променя как мислим за алгебрата. После Франсоа-Анри пише издадената и при нас Някой си господин Пекелни, която пък доизмисля живота на писателя Ромен Гари. Така младият французин стига до списъците на големи литературни награди (дори до финала на най-важната – Гонкур), а повод да разговаряме с него е, че влиза и в друг лист – онзи с гостите на Софийския литературен фестивал след седмица. Повече за събитията разказваме тук, а преди да го срещнем на живо, разговаряме с Франсоа-Анри както му е навик – с щедро поръсване от цитати от любими книги и филми, по които се плъзга уверено.

Прозрачен лед, бяла страница
На осемнайсет станах професионален състезател по хокей на лед. Започнах да пиша през същата година. Две антагонистични, трудно погаждащи се едно с друго занимания. Странна смесица. Красиво, би казал Лотреамон, като случайна среща на шевна машина и чадър върху маса за дисекции. Когато на двайсет и пет публикувах първата си книга, все още тренирах хокей. Спрях да играя професионално преди три години, но много ми липсва и днес съм на леда два пъти седмично с любителски отбор.

Кино преглед през годините
Първият филм, който помня да съм гледал на кино, като изключим анимациите на Дисни, е Титаник на Джеймс Камерън. Бях на десет и, като за първи път, беше поразително. Помня, че Гладиатор на Ридли Скот също ме беляза. През детството си съм гледал много малко филми, започнах да се интересувам от това по-късно, когато бях на около двайсет. Оттогава ходя на кино по два-три пъти седмично, а през последните месеци много филми ме впечатлиха. Ще цитирам три от тях: Три билборда извън града на Мартин Макдона, Студена война на Павел Павликовски, и... Двойна застраховка на Били Уайлдър от 1944.

Литературните роднини
Математикът Еварист Галоа ме заплени с много неща: живот като от роман, биография с доста неизвестни и нерешени загадки. Отдавна ми се искаше да пиша за него. Дълго време го смятах за брат. Ромен Гари беше по-скоро баща, пример в литературата, който да следвам. Личност, която ме вълнува и за която бих искал да разкажа ли? Че Гевара. Един ден ще го направя. Едно е сигурно – трудно бих писал за човек, който не буди симпатия у мен. Не бих могъл, примерно, да напиша Врагът за Жан-Клод Роман – лъжливият лекар, който изби цялото си семейство (истинската история се случва през 1993, а малко по-късно авторът Еманюел Карер се опитва да разбере случая, като пише книга за него – бел.ред.)

Ей такава риба
Реалното и въображаемото за мен са две различни страни с обща граница, през която може да се преминава. Те са едно пространство, в което е позволено свободното движение на хора и литературни герои. Единият ми крак е оттатък границата, другият – отсам. Мисля, че нямам особено въображение или нека кажем по-скоро, че фантазията ми препуска единствено под камшика на действителността. Докато разказвам история на приятели, разбира се, ми се случва да попреувелича – или поне да я разкрася, да подсиля реалното. Придържам се към фразата, която Джон Форд казва в края на Човекът, който застреля Либърти Валънс: "Когато легендата е по-богата от реалността, публикуваме легендата".

За своя сметка
Случва ми се да се смея над себе си. Тогава е смях, примесен с плач.

Вътрешната библиотека
Паметта е мускул, който повечето хора забравят да упражняват. Трудно е да научиш наизуст първото стихотворение, по-лесно е да научиш второто и много лесно научаваш стотното. Животът ми може да се опише с два глагола – чета и пиша. То е като вдишвам и издишвам. Случва се да попадна на толкова силни текстове, толкова важни за мен, че правя усилие да ги запаметя, за да вървят с мен през целия ми живот. Записвам ги в един бележник и накрая ги запомням. Остават в ума ми като фарове в нощта.

Жанровете, които не желая
Не чета детски книги, вероятно понеже още нямам дете. Но сигурно един ден и това ще дойде. Чета малко криминални романи, но и до това ще стигна. Наскоро, преди две-три години, се захванах да чета комикси и открих прекрасни неща. Да прочета Маус на Арт Шпигелман например беше много важно за мен.

Един хълм, една равнина
Има две места в света, където съм у дома си – хълма Монмартр в Париж, където живея; и Венеция, където често ходя. Дядо ми, когото не познавам, е бил гондолиер във Венеция. Казват, че човешкото тяло е съставено от 70% вода; при мен това е вода от венецианската лагуна. Има и друг един град, в който се чувствам умиротворен и където прекарах повече от месец миналата година, когато не се чувстах добре: Куско в Перу, пъпът на света и люлката на цивилизацията на инките.

Софийският международен литературен фестивал е от 9 до 15 декември в НДК
Повече на literaryfest.org и в следващия ни брой

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.