Нещата от живота: Албена Тодорова



13 септември 2018 текст Наталия Иванова снимка Йорданка Чакърова
"Бени на японски означава алено, а никки – дневник", обяснява Албена в един от първите си редове na benikki.tumblr.com (днес вече bembeni.com).


Годината е 2010, а тя, тъкмо завършила Японистика, заминава на специализация в Токийския университет, откъдето започва да качва в своя онлайн бележник снимки и истории за приятелите си. Тесният кръг читатели обаче постепенно расте, както се случва и с думите ѝ – освен кратки размисли, споделени емоции и кадри, Албена предава впечатленията си и в поезия. Издава част от нея сама през 2014 като Стихотворения, а днес Жанет 45 печатат втората ѝ книга Стихотворения, от които ти се живее. Междувременно сменя курса и от преподавател по японски и преводач (включително на Харуки Мураками) става финансист в Дюселдорф. Нещата, от които ѝ се живее обаче, не потъват с корпоративната работа и, преди премиерата на книгата ѝ в София на 26 септември, акостираме точно до тях.

ПИСАНЕТО
Аз съм третото от четири деца и се научих да чета доста рано. Според майка ми – на 2, заедно с по-големия ми брат, но не съм сигурна, че това е възможно. Сега си мисля, че книгите всъщност са били начинът родителите ни да въдворят тишина и ред вкъщи. Освен това и двамата са филолози и винаги са се старали да поддържат любовта ни към езика, в семейството ни е било особено важно да се говори правилно и да се чете много. Първите ми опити за писане са били още в училище, но силно се срамувах от тях, защото бяха много мижави на фона на това, което виждах около себе си. Всъщност сериозното отприщване се случи през 2011 в Япония, където по това време имаше голямо земетресение и цунами. Видях и усетих доста малко от тях, но, както казва Киплинг, дръпнах смъртта за мустаците. Просто имах усещането, че съм се разминала с нещо много голямо и страшно и започнах да пиша.

ЯПОНСКИЯТ ЕЗИК
Нямам история с аниме или манга, заради които съм решила да уча японски. Отношенията ми с този език по-скоро бяха на хладно и постепенно сближаване. Имам спомен, че ми беше трудно, но не толкова да го науча веднъж, колкото необходимостта да го уча втори път. Имам предвид, че академичното образование е на високо теоретично и ниско практическо ниво, а когато разбрах, че трябва да си изкарвам хляба в японска фирма, трябваше да започна отначало, защото езикът в учебниците не е този, който говорят хората. В крайна сметка са важни и думите на клошаря, и на императора, и онези, които не разбираш или не би използвал. Интересно е например, че в японския има доста голямо разделение между "мъжка" и "женска" реч. Аз се стремя да говоря родово неутрално, защото в много от индустриите все още съществува неравенство, затова се е случвало с колеги дълго да общуваме и да си пишем по имейл, а после на живо да се изненадат, че не съм мъж. И все пак сега много ми липсва това потапяне в японската литература и онзи кеф от езика, който изпитвах преди.

ДНЕВНИЦИТЕ
Не съм от хората, които винаги са имали дневник, но поддържах такъв в гимназията и с писането на ръка обработвах нещата, които са ми се случили. Ето защо беше странно, когато за пръв път непознати ми казваха, че четат блога ми. Може би тогава разбрах, че има неща от личния ми живот, чието място не е там. Случва се обаче да споделя диалози, да кажем с майка ми, но преди това винаги я питам дали ще ѝ е комфортно. Когато сега се връщам към стари записки, се чувствам особено, казвам си: "Ама, аз ли съм наистина този човек?". Усещането е нещо средно между срам, възхищение и учудване. Мислила съм доста върху това защо просто не обичам човека, когото съм била. Може би обаче би било далеч по-притеснително, ако изказът и темите, които ме вълнуват, не се бяха променили във времето.

ГРАДОВЕТЕ
Токио за мен е град-глагол, постоянно действие и движение – някой някъде тича, някой някъде липсва, някой някъде мете. София пък е гаджето от гимназията, с което сте тръгнали в различни посоки. Тръпка, която се оказва недостатъчна да ѝ се вречеш завинаги. Гледам обаче да се прибирам поне 3-4 пъти в годината, тук са и приятелите, които ми липсват наистина много. От 2014 живея в Дюселдорф. Когато си вече голям, самостоятелен човек и избереш да смениш града, емоционалният момент на привързване идва доста по-бавно и умерено. В началото например Дюселдорф ми се струваше съвсем малък, но с времето разбрах, че се случват много неща. В него живеят хора от цял свят и имам повече общо с тях, отколкото с някои, които никога не са излизали от държавата си. Може би опитът сближава, особено когато минеш 30. Имам чувството, че до тази възраст човек е щастлив, че нещо му се случва, а след това – защото е избрал да му се случи.

ЗАПИСКИТЕ
Поезията за мен е врата, пред която трябва да стоя и да слушам внимателно, за да разбера накъде води. В момента например ме заварваш насред Париж, където съм в командировка и тези четири дни са ми страшно напрегнати. Когато обаче пристигнахме с колегите, хванахме такси от летището и видях как градът изведнъж се разтваря пред мен – от магистралата през гетото до центъра, където можеш да видиш жени, възрастни и деца да се разхождат сами, тоест е безопасно. И както съм била крива и изтощена, искам да седна и да запиша всичко, но нямам сили. Факт е, че имам купища бележници, но невинаги съм в състояние да намеря точните думи, трябва да мине време, за да улегнат в мен и да се превърнат в поезия. С прозата е друго: през последните години се опитвам да довърша една от многото започнати чернови и сядам с ясната идея, че днес ще напиша половин страница, цяла или само няколко реда.

ДОМЪТ
Голям домошар съм. Нямам специални ритуали, но ми е любимо в събота да си правя черен чай и палачинки, да ги намажа с кайсиево сладко и да гледам през прозореца как зеленее дворът. Никое Токио не може да замени този кеф. Сутрин определено съм по-динамична, докато вечер съм съзерцателна. Със сигурност не съм нощен човек обаче – след 12 и преди 5 е време за сън. Голямата ми тема в момента е как да направя часовете си след работа по-творчески. Старая се, но все не успявам.

ФИЛМИТЕ
Много рядко гледам филми, защото влизат под кожата ми толкова дълбоко, че после месеци наред мога да живея, сънувам, мисля и преигравам всичко в главата си. Последният сериал, който преди години завърших, беше Истински детектив и все още не смея да започна друг. Много обичам иначе филмите на японския режисьор Корееда (който през май взе Златна палма в Кан за Семеен въпрос – бел.ред.), също и Уонг Карвай с неговите 2046 и В настроение за любов, Вим Вендерс, особено Криле на желанието и Небето над Берлин. Забелязала съм, че един филм или ми доскучава след 15-ата минута, или не ме пуска с месеци, но не се определям като киноман.

КНИГИТЕ
Библиотеката ми е твърде голяма за размерите на квартирата ми. Въпреки това е преливаща, което е и причината от известно време да си купувам важните книги в електронен вариант и да чета на Киндъл. Заглавията иначе са доста еклектични – от пътеводители и албуми до романи на български, немски, френски, руски, японски и английски. Имам специален рафт за поезията, която ме вдъхновява, пазя и книги, които знам, че няма да прочета, но пак не мога да се разделя с тях. Последното, което много ме развълнува, беше Книга на ирониите и опрощенията на Цочо Бояджиев, когото открих сравнително късно. Другата е английският превод от персийски на Птичият събор на Аттар. С нея ме споходи онова чувство, когато четеш и попаднеш на изречение, което е точно твоето и нещо вътре в теб се преобръща.

Албена Тодорова е на bembeni.com
Премиерата на книгата ѝ Стихотворения, от които ти се живее е на 26 септември от 19:00 в Младежкия театър

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.