Нещата от живота: Николай Грозни



21 януари 2016 текст Севда Семер
Пати Смит казва, че романът му Вундеркинд "се разгръща като музика, сякаш си е служил не с пишеща машина, а с роял". Това слага нещата в точен контекст – Николай (Гроздински по паспорт) е писател и пианист, за да започнем от основното. Нататък чертаем четири години в будистки храм, обикаляне на света и резултат в шест книги, публикувани при нас и в Щатите. Наскоро се спря обратно в България, а по-конкретно – на 27 януари ще бъде в Перото за разговор със Захари Карабашлиев и Светлозар Желев. Малко преди това минаваме с него през важното в живота му, като тръгваме от точка първа.


ИНСТРУМЕНТЪТ
Бях на пет, когато ме заведоха при учител по пиано, но той ми каза, че нямам никакъв слух и изобщо няма да ми се получи. Аз обаче явно съм продължил да обяснявам как искам да свиря, така че след шест месеца вече бях при друг учител. Той твърдеше, че имам отличен слух, може би нещо се е включило в този период. После влязох в Музикалното училище, от което ме изключиха в десети клас – причината е мистерия, вероятно не съм бил много „удобен”, в онези времена имаше едни хора, които определяха кой е в музиката и кой не е... Беше абсурд – какво ще правя със завършен десети клас, какво ще работя?! Няколко месеца бездействах, после започнах да композирам, кандидатствах и получих пълна стипендия в Бъркли. Пианото оттогава се мести с мен: беше в Щатите, след това пътува до Марсилия с кораб, оттам го докарах и тук.

РИТУАЛЪТ
Опитвам се да спазвам дисциплина – всяка сутрин ставам, правя си капучино или много джинджифил с лимон и мед, и сядам на бюрото. Държа го подредено по един и същи начин. Тук е компютърът ми за писане, който не трябва да е вързан с интернет – толкова трудно разделям нещата, че ако получа и един имейл, сигурно повече никога няма да мога да пиша на него. Тук са и книгите, които чета в момента – сега имам пътеписи на първите китайци, които са ходили в Индия, и е страшно забавно да чуеш как са го преживявали. Някои преувеличават и изпадат в обяснения за свръхестествени видения, други се забиват в безсмислени детайли... Повечето дни обаче писането е мъка, сядам и цял ден чета един голям речник от санскрит на английски – такава скука. После към 1-2 сутринта ми идва енергията и всичко се подрежда. Това е моят момент, макар че цял живот се опитвам да стана сутрешен човек, все така упорито и до днес.

ФОТОГРАФИЯТА
Дядо ми беше фотограф и ме ползваше за чирак, от малък се въртях около него, проявявах в лабораторията, запознах се с химикалите, копирах снимки. И досега снимам и съм фен на лентата, която може да е по-скъпа и непрактична, но има огромното предимство да остарява. Точно като спомените е. Сега гледам едни ленти на 25 години и виждам, че не са такива, каквито са били в началото – много по-естествено ми се струва да остаряват и да се променят с времето, по-близко е до начина, по който помним. Пък и не мисля, че окото вижда в мегапиксели и съвършени картини.

МОМЕНТЪТ
Dead Can Dance дойдоха да направят концерт в университета Бъркли – залата е много малка, сигурно не побира и хиляда души, но сцената е огромна. Брандън Пери, мъжът в дуото, е обсебен от идеята за "истински" инструменти: ходи в Африка и колекционира барабани, в които с ритуал се вкарват душите на хора, има всякакви откачени гонгове. На концерта цялата сцена беше изпълнена с тях, а Лиза Жерар излезе да пее на един огромен амвон. Двайсет секунди по-късно тя припадна, но Брандън реши, че все пак ще свири за нас, макар залата да беше полу-празна. Взе едно столче, седна с акустична китара и час и половина пя свои лични песни, които по-късно издаде в соло албуми. Това е може би най-добрият концерт, на който изобщо съм бил.

РАБОТАТА
Дори когато вече пишех стабилно, като много други писатели и аз трябваше да си намеря дневна работа. Така се озовах в едно малко кафе – в Уисконсин, на 150 метра от река Мисисипи, е улицата с най-много барове в света. Изкарах курс за приготвяне на перфектно капучино, но всъщност трябваше да се специализирам във всичко – правех храна, сервирах, вечер броях парите. Ако не достигаха, давах от джоба си (адски зле съм със сметките). После се прибирах и пишех, пак в този активен момент, към 1-2 сутринта. Беше жестоко, минаваха всякакви образи, които ме захранваха с идеи.

ЗАПИСКИТЕ
Имам толкова много тефтери, че в един момент се наложи да си направя един, в който да систематизирам кое къде е записано. Нося ги с мен постоянно и слагам вътре какво ли не – от смешни имена и забавни случки, които да използвам по-късно в книгите си, до някакви съвсем малки, ежедневни работи. Страшен хаос е обаче – малко като в онази книга на Джером К. Джером, където героите направиха един огромен списък с всичко необходимо за дълго пътешествие, но преди да стегнат багажа, загубиха листчето. Опитвам се да намеря добра система, за да се ориентирам кое къде е, но не се получава. Може би трябва да си изобретя още един-два почерка, с които да записвам различните работи?

БИБЛИОТЕКАТА
Наскоро изчислих, че в последните 20 години съм се местил 35 пъти. Сега за първи път живея в къща с всичките си книги – докато пътувах, пращах на семейството си колети с томове, които чак сега събрах заедно. Страхотно е да ги гледам на едно място. Имам колекция от първите издания на Бекет и ми беше забавно да ги сложа до книгите на Чоран – двамата са се познавали и са били приятели, а някак близки ми се струват и по това, което пишат. Там са и Превер, и Луи-Фердинан Селин, и всичките ми тонове тибетски книги. Ужасно много можеш да кажеш за един човек по библиотеката му, гледам да се грижа за моята.

ДОМЪТ
Познавам усещането за дом по онази огромна радост и еуфорията до степен да искаш да целуваш земята. Случва ми се в няколко градове и места по света, но най-вече в Индия и в Хималаите. Когато отида там, все едно съм взел психотропно вещество – всичко изглежда съвсем различно, трудно е да го обясня по друг начин. В момента, в който кацна, веднага усещам земята, хората, цялото това многомилионно множество. Все едно се разминавам с някой и част от него се даунлоудва в мен – информацията се прехвърля без никакъв проблем, като магия е. Затова и точно там започнах да пиша – защото за първи път усетих хората по този непосредствен начин.

Срещата с Николай Грозни, Захари Карабашлиев и Светлозар Желев е в Литературен клуб Перото на 27 януари от 19:00

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.