Да си учител в Копривщица



26 ноември 2015 текст и снимки Севда Семер
На бюрото пред черната дъска седи Мариян Ранков. Преди това е бил фотограф и барман, после решава, че преподаването може би е точното нещо за него, и кандидатства за учител в Заедно в час.


Харесват го на интервютата, минава обучението в Пловдивския университет, и накрая го разпределят в училище в Копривщица. Събира си багажа, минава през няколко разговора с недоумяващи приятели, и заминава.
Истории като тази слушаме, откакто ги има Заедно в час. Те обучават млади учители и ги пращат в слабо населени места, за да "преподават като лидери" – тоест да пращат после учениците си в големи университети, или най-малкото да ги вдъхновяват. Ако вече нещо ви пали, трябва ви само завършен бакалавър и да пуснете документи на zaednovchas.bg до 10 април. Е, да, и да сте готови да променяте животи – като започнете с вашия. Днес се срещаме с Мариян, за да си говорим как се преобърна неговият.

Питаме директно – как един барман става учител?

Не съм сигурен точно кога се появи в главата ми идеята, че искам да преподавам, но докато учех фотография и работех на бара, го споменах на познати. Те пък ме поканиха да преподавам за малко в програма Успех и това много ме надъха. После завърших фотография, но реших, че ми се занимава с нещо по-голямо, и открих Заедно в час. Така се озовах в СОУ Любен Каравелов в Копривщица, където преподавам в занималнята на деца от първи до шести клас.

Разкажи за тях, направихте ли контакт през последната година?
Децата са много яки – като всички деца. Има някои, които се справят супер, други – не толкова добре, от различни семейства и среди са, но за мен хлапетата са едни и същи. Всичките са готини, независимо от другото. И да, успяхме да си станем приятели, даже ритаме заедно след училище. Опитвам се да им дам подкрепа, когато е трудно. Няма как, ние сме постоянно заедно, аз родителите и приятелката си не виждам толкова често, колкото тях. Като взимах книжка, те ми обясняваха, че ще ме изпитват...

Какви бяха изненадите, когато се премести?
Какви ли не – като се започне от малките неща. Като отидох там, например, нямах идея как се пали печка, а заживях в една 200-годишна къща, много красива и ужасно студена. Имах големи приключения с това – да се науча как се цепят дърва, как се редят, сушат, палят... Или пък нещо друго – в София шест години нищо не ме беше мотивирало да взема шофьорска книжка, а щом се преместих, ми трябваха само пет месеца, за да го направя.

Случва ли се децата да ти правят някакви смешни номера в час?

Миналата година едно дете влиза в стаята, намазало се цялото с мастилото от червена химикалка, и пищи. Погледнах го и му казах направо – ходи да се измиеш по-бързо, че мастилото ще засъхне и после ще е трудно да го махнеш. Той много се стресна, че от един поглед ми стана ясно. А всъщност точно това съм го правил и аз...

Помниш ли някой твой учител, на когото искаш да приличаш?

Ние бяхме много шумен клас, много див. Имахме обаче една госпожа, която успяваше всеки път да ни укроти – и при нея наистина учехме. Имахме винаги блок часове и нейният метод беше първо да ни обясни нещата на теория, а после да ни ги покаже на практика. Смешно е, че в първи и втори клас събираш и изваждаш ябълки, обаче ако успееш да накараш децата да видят практически и по-сложните работи, като дробите например, тогава има голям смисъл. Изобщо да разберат, че това не е само безсмислено домашно, а има реално приложение. Миналата седмица трябваше да правим четене с разбиране и взехме да четем листовка на лекарство – много се изкефиха.

Какво ти е най-трудно в преподаването?
Децата преживяват много, всеки ден и интензивно. Гледаш го как първия час е окей, втория е окей, но после някой му казал нещо в междучасието, огладнял е, или пък друго му се случва – и моментално виждаш, че нещо не е наред. Трудно е понякога да разбереш къде точно е проблемът. После обаче, ако подхождаш внимателно и с търпение, всичко се намества. Изобщо, индивидуалният подход е супер важен – вместо да са "пети А" и "пети Б", да се поинтересуваш какво ги вълнува, наред ли е всичко в семейството им.

Лесно ли се разбираш с другите учители?
Беше страхотно колко бързо ме приеха – никой не ме гледа лошо, защото съм по-млад или защото имам големи дупки в ушите. Някои от тях имат по 20 години опит, пък аз не се притеснявам да споделя и да поискам съвет, когато нещо не мине добре – слушам ги винаги.

Наскоро училището ви спечели финансиране за купуване на таблети и други устройства, каква е идеята?
Ивелина Пашова и Виктор Марков лятото написаха проекта, а ние се включихме много активно в защитата му. Идеята е на учениците да се дават проблеми, които те да решават с изследователски методи – за това всяко дете от 5-и до 12-и клас ще има таблет, който измерва температура, влажност на въздуха и разни други показатели. В края, освен че може да се наблюдава прогресът на детето, а и проектът се представя пред родителите, ние можем да вземем тези практики, които работят, и да ги разпространим сред други училища.

Кога си казваш, че това, което правиш, има смисъл?
В занималнята няма оценки и отсъствия, всичко е по желание. Самият факт, че децата идват и работим заедно, вече е много. Иначе като отидох там, осъзнах, че Копривщица си няма гид – няма книжка, която хем да ти каже за музеите и галериите, хем къде да хапнеш вкусно, хем да ти разкаже историите, които всеки стар град има. Предложих на пети клас да го направим и те харесаха идеята. Дълго време събирахме информация, после дойде техническата част – беше велико да гледам как петокласници работят с Photoshop. Накрая толкова дръпнаха с технологиите, че започнахме да пращаме домашните с Google Drive. После представихме гида на конференцията на Заедно в час, пред около 500 човека, и всички много го харесаха. А децата просто светнаха, разбраха, че са направили нещо голямо. Беше страшна еуфория, и за тях, и за мен – как да не виждам смисъл!

Документи за нови учители се приемат до 10 април на zaednovchas.bg

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.