Всичко на масата

19 януари 2012 текст Тея Дия, снимки Илиян Ружин
Нинко Кирилов често е карал мъжете да се подсмихват лукаво над някоя негова статия в men.bg, а пък жените – да лудеят по перото му в блога ninkokirilov.wordpress.com. Защото умее да изненадва с рязката и сполучлива смяна на стила, картините и внушенията. Рокенрол лирик и пламенен рицар на словото, Нинко скоро ще издаде първата си книга с разкази и първия си роман, с които се е насочил право към висшия ешелон на младата българска литература. Пожелаваме му го, а докато той свиваше цигара ароматен тютюн, го поразпитахме за писането и нещата от живота.


Кое от всички неща, с които се занимаваш, наричаш работа?
Главен редактор съм в електронното списание men.bg. Всъщност съм адски щастлив, че работата ми е свързана с писане. Но не мисля, че това, което работя, е журналистика – работата ми е много забавна, ама не e и това, което хората си мислят. Някои си казват – “Ебати купона, по цял ден пиете, някакви моделки идват за интервюта, сигурно е размазващо.”. Е, има и такива дни, но повечето пъти е – “Ти написа ли ги тези неща? – Не. – Хайде, напиши ги”. Получава се много квадратно.

Трябва ли пишещият човек да пие, пуши и да ходи по барове, за да е добър в словото?
Трябва да се случват неща, за да можеш да пишеш. Буковски казва, че университет са му улиците и кръчмите. Няма как да си успешен писател, ако не ти се случват интересни работи. Има много хора, които прочитат нещо, виждат метафора в него и започват да търсят смисъла зад нея. А всъщност няма метафора. Няма изкуствена образност. Има и такива с доста богато въображение, все пак няма как всички събития в книгите им да са им се случили. На тях обаче животът им е толкова интересен, че знаят как да го разкажат достоверно – те са го премислили, преболели са го.

Някои смятат, че пишеш цинично.
Да, заради блога. Казват, че жените се влюбват в думите. Ама аз не мисля, че пиша цинично. Някой път ме тресва нещо и решавам да се изживявам като Карбовски по времето на Егоист. Много ми липсва тази епоха, но смятам, че е отминала.

Има достатъчно много писатели, които ползват нецензурен език, но това вече не е уникално и екстравагантно, както по времето на Егоист.
Карбовски направи революцията. Това списание е една от причините да пиша. За България Егоист беше 18 нива над всички списания на пазара. Нойзи е бог!

От кои български писатели се вдъхновяваш?
За да напиша нещо хубаво, трябва да прочета нещо хубаво. Не вярвам във вдъхновението, но много се кефя на Парушев. Той и Богдан Русев излязоха с директната заявка, че са писателите на България. Мисля, че хегемонията им е заслужена. Иначе харесвам много Момчил Николов, Васил Георгиев.

Значи ли, че изключваш скромното поведение за някой, който се е взел сериозно за писател?
Не мога да кажа, аз нямам поведение на писател. Но това, което Парушев направи от появата си в Егоист насам, беше уникално. Беше обявен за най-добрия преди да е издал книга. В крайна сметка в Егоист казваха кое е куул и кое – не. Повече не се обсъждаше.

Смяташ ли, че трябва човек да се старае в писането? Бавно и методично да работи по него?
Трябва да има емоционален кик. Завърших романа си по този начин – беше стоял доста време преди да разбера как да го затворя. Трябва да се копае. Затова например би било добре да има часове по творческо писане. Там се дават насоки.

Не се ли притесняваш от свръхтворчество?
Да, притеснявам се да не ме обвинят в графоманство. Но аз не пиша насила. Толкова неща се случват около теб, само докато пътуваш към работа. Как да не ги опишеш?

Имаш и група (Default, бел.ред.). Кое дойде първо при теб – музиката или писането?
Все едно ме питате дали първо съм си отворил лявото или дясното око. Болен фен съм на Тhe Doors, прослушах музика с Floyd и Дейвид Гилмор. Ревал съм, докато гледам техни концерти. Ако дойдат някъде наблизо, мога спокойно да умра. Гилмор, с все същата си избеляла черна тениска...

Разкажи ни за книгите, които си подготвил.
Едната е с разкази. Част са от блога, други са непубликувани. Мисля, че имам поне четири много силни разказа, без да звучи нескромно. Очаквам да получа много скоро отговор за романа. Казал съм си, че докато не ме издадат, няма да избръсна брадата си. Близо четири месеца чакам. Като се видях с Чарли (Радослав Парушев – бел. ред.) в Петното на Роршах, той каза: “Не се отказвай, опитвай, изтегли заем”.

Какво би искал да си мислят читателите, когато затворят последната страница на книгите ти.
Основната “мисия” на всеки мой текст е да направи снимка на някакъв момент и да го консервира. Това не значи, че очаквам нещата ми да се четат след 100 години и да се изучават като примери за втората вълна от съвременната родна литература, а нещо много по-просто – с прочитането на последната страница всеки през своята призма да запази една емоция и когато се сети за тази книга или автор, моментално в съзнанието му да се извиква чувството от съответния момент.

Защо е толкова трудно издаването? Далеч по-несериозни автори са на книжно тяло.
Самофинансират се. Бях много категоричен, че не съм комплексар и няма да се натискам да издам книга. Сега обаче знам къде се намирам и не ми пречи. Преди една година имах против това, исках да се случи по онзи олдскул начин – да пращам на издателства книгите си, да ми отказват. Независимо как ще излезе, искам продук­тът да е добър. Като корица, като дизайн и промотиране. Ако се направи както трябва, всичко ще е ок. Няма значение кой ще е издателят. Е, да, издателството е бранд и името помага, но аз няма да правя компромиси – вярвам, че имам доста добри работи.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.