Младите лъвове



18 октомври 2017 Ъруин Шоу
Този впечатляващ калейдоскоп от смелост и страх, от дързост и отчаяние, от жажда за живот и примирение пред съдбата пречупва една от най-големите световни катастрофи през призмата на историята на обикновения човек, принуден да нахлузи войнишката униформа.


Базирайки се на личния си опит, Ъруин Шоу рисува бойните полета на Франция, Северна Африка и Германия по време на Втората световна война. Съдбите на трима мъже, твърде различни един от друг, ще се окажат неразривно сплетени от вихъра на войната. Около Ноа – второ поколение емигрант, Майкъл – успешен продуцент от Бродуей, и безстрашният и атлетичен Християн се разиграва театърът на смъртта, за който раса, пол, възраст или професия нямат значение.

Богат на детайли и плашещо реалистичен, Младите лъвове е текст в духа на Параграф 22 и На западния фронт нищо ново, който ще ви убеди, че след края на тази война нищо не е същото. Под наметалото на официалната история лежат милиони погазени стремления и мечти, а победители всъщност няма.

Ето и откъс от книгата:

Първа глава

Сгушено сред заснежените възвишения на Тирол, селото блестеше в белезникавия полумрак с празничните светлинки на електрическата железница като коледна витрина. По засипаните със сняг улици гиздаво облечени хора – местни жители и туристи – си разменяха приветливи усмивки, а белите и канеленокафявите фасади на къщите бяха украсени с гирлянди зеленина в чест на новата 1938 година, която пораждаше толкова много надежди.

Заслушана в скърцането на плътния сняг под скиорските си обуща, Маргарет Фримантл се изкачваше бавно нагоре по хълма. Белезникавият здрач и детските песни, които долитаха откъм селото под нея, предизвикваха неволна усмивка на устните ѝ. Тая сутрин, когато напускаше Виена, валеше дъжд и както бива винаги в големите градове в такива дни, хората вървяха забързани, с унил и потиснат вид. Тук обаче, в ограденото от високи хълмове село с ясно небе и хубав сняг, царуваше някакво непринудено и бодро веселие, което ѝ се струваше като нещо създадено специално за нея, защото беше млада, хубава и се намираше на почивка.

Обхваната от приятна умора, тя влачеше отпуснато крака, риейки по пътя си ивички сняг. Двете чашки вишновка, които бе изпила след пързалянето тоя следобед, още пареха гърлото ѝ, разливайки се на горещи струйки към раменете и ръцете ѝ под пуловерите.

Dort oben am Berge,
Da wettert der Wind ,

долитаха детските гласове, високи и ясни в чистия рядък въздух.

Da sitzet Maria
Und wieget ihr Kind ,

тихо си запя Маргарет. Тя се радваше не само на хубавата мелодия на тая нежна песничка, но и на собствената си дързост да пее на немски – език, който познаваше толкова слабо.

Маргарет беше висока стройна девойка с деликатно лице и зелени очи, а горната част на носа ѝ беше осеяна с "типично американски лунички" – както твърдеше Джоузеф. При мисълта, че Джоузеф ще пристигне с първия влак на другата сутрин, тя неволно се усмихна.

Пред входа на хотела момичето се спря и хвърли прощален поглед към величествените високи планини и примигващите светлинки. После вдъхна жадно свежия вечерен въздух, отвори вратата и влезе.

Холът на малкия хотел, украсен с див чемшир и клонки яркозелени листа, беше изпълнен със силния и сладък дъх на вкусни печени неща. Простата стая бе обзаведена с тежки дъбови мебели, тапицирани с кожа, и блестеше от оная ослепителна чистота, която се среща толкова често в планинските села, че става характерна принадлежност на всяко жилище, както и самите маси и столове.

През хола тъкмо минаваше фрау Лангерман, която с напрегнато изражение на кръглото си тъмночервено лице носеше предпазливо огромна кристална купа за пунш. Като видя Маргарет, Лангерман се спря, усмихна се широко и сложи купата на масата.
– Добър вечер – каза тя на немски с типичния си мек акцент. – Как мина разходката?
– Чудесно – отвърна Маргарет.
– Надявам се, че не сте се преуморили. – Фрау Лангерман присви лукаво очи. – Тая вечер тук имаме малка вечеринка. С танци. Ще се съберат цял куп млади хора и ще бъде много жалко, ако дойдете уморена.
Маргарет се засмя.
– Все ще се намерят сили да потанцувам, ако, разбира се, ме научат.
– Какво приказвате! – Фрау Лангерман вдигна ръце в знак на протест. – Не се бойте. Нашите момчета танцуват чудесно. И всички ще ви се зарадват. – Тя огледа Маргарет с критични очи. – Наистина вие сте малко слабичка, но изглежда, това вече е на мода. Тия американски филми, нали знаете... Както върви, ще се стигне дотам да се харесват само туберкулозни жени! – Зачервено и приветливо като огън в домашно огнище, лицето на фрау Лангерман отново се разля в усмивка. Тя взе кристалната купа и се отправи към кухнята, като подхвърли:
– Пазете се от сина ми Фредерик! Той е голям почитател на младите момичета. – При тия думи Лангерман се изкиска и излезе.

Маргарет с наслаждение вдъхна силния аромат на подправки и прясно масло, който внезапно нахлу от кухненското помещение, и тананикайки си тихо, се заизкачва по стъпалата към стаята си.

В началото гостите бяха много сдържани. Възрастните седяха чинно в ъглите, а младите, непреодолели още стеснението си, ту се събираха на групи, ту отново се разпиляваха из стаята и пиеха със сериозни лица наситения с благоуханни подправки пунш. Момичетата – повечето едри, с яки ръце девойки, облечени в празнични, обшити с волани дрехи – също се чувстваха малко неловко и като че ли не на мястото си. Имаше и един акордеонист, но след като изсвири две мелодии и никой не се реши да танцува, той седна унило до чашата си с пунш и остави гостите да се забавляват под звуците на един грамофон с американски плочи.
Сред присъстващите преобладаваха хора от града, чифликчии, търговци и роднини на Лангерманови. Със своите силно загорели от планинското слънце червеникавокафяви лица и облечени в грубите си дрехи, те всички изглеждаха удивително здрави и някак си безсмъртни, сякаш никаква болест и разложение не можеха да разрушат тяхната корава плът на планинци, никакъв смъртоносен бацил не можеше да проникне под кожата им.

Повечето от гражданите, които бяха отседнали в малкото стаи на Лангерман, побързаха от учтивост да изпият по чаша пунш и отидоха на по-весели места, в големите хотели, като оставиха Маргарет сама сред местните гости. Тя пи малко, защото бе решила да си легне рано – влакът на Джоузеф пристигаше в осем и половина сутринта и є се искаше да го посрещне отпочинала и бодра. Постепенно вечеринката се оживи. Маргарет танцува с повечето младежи – валсове и американски фокстрот. Към единадесет часа, когато в душното и шумно помещение внесоха третата купа пунш, а лицата на гостите се оживиха, загубвайки стеснителността си – тъй типична за тия простодушни и здрави планинци, – Маргарет се зае да учи Фредерик на румба. Останалите ги обградиха, за да погледат, и заръкопляскаха, когато урокът свърши, а старият Лангерман неочаквано изрази желание да потанцува и с него. Пълен и нисък, с розова оплешивяла глава, той се потеше ужасно, докато сред гръмовития смях на околните Маргарет се стараеше да му обясни с лошия си немски език тайните на забавения такт и сложния карибски ритъм.

– Боже мой – възкликна старикът, когато музиката замлъкна, – как безсмислено съм си пропилял живота по тия хълмове!

Маргарет се разсмя, наведе се към него и го целуна. Гостите, струпани около тях на лъснатия под, заръкопляскаха. Усмихнат, Фредерик пристъпи напред и вдигна ръце.

– Учителко – извика той, – няма ли да повторите урока си с мен?

Пуснаха грамофонната плоча отново и накараха Маргарет да изпие още един пунш, преди да танцуват. Тромавият Фредерик едва успяваше да следва партньорката си в бързия и жив танц, но тя изпитваше някакво приятно чувство от силната му здрава прегръдка.

Песента свърши и сега акордеонистът, разпален от десетината чаши пунш, засвири, напявайки си сам, и скоро към плътните разтегнати звуци на акордеона, които се носеха нагоре към високия, осветен от огъня, гредореден таван, един след друг се присъединиха гласовете на стълпените около музиканта гости. Фредерик стоеше неподвижен, с ръка около раменете на Маргарет, която си тананикаше тихо със зачервено лице. "Колко мили и сърдечни са тия хора, как посрещат Нова година с песен – мислеше си тя. – Колко дружелюбно и искрено като деца се отнасят с чужденците и как се стараят да приспособят грубите си гласове към нежната музика!

Roslein, Roslein, Roslein rot,
Roslein auf der Heide ...

пееха гостите и Маргарет, а над общия хор се издигаше гласът на стария Лангерман, ту подобен на рева на бик, ту комично тъжен. Неочаквано девойката вдигна очи към групата на дванадесетина души край камината и забеляза, че един от мъжете не пееше.

Това беше Християн Дистл – висок, строен млад човек със замислено изражение на сериозното си загоряло лице и с ниско подстригана коса. В неговите светли, почти златисти очи проблясваха жълтеникави искрици, каквито често се появяват в очите на някои животни. Маргарет го беше забелязала още по време на разходките си нагоре по възвишенията, където той старателно учеше новаците да се пързалят на ски, и неволно бе завидяла на свободната му дълга крачка по снега. Сега Дистл стоеше, съвсем трезв, с чаша в ръка малко настрани и зад другите, облечен в бяла отворена риза, която изглеждаше още по-бяла на мургавата му кожа, и със замислен и разсеян вид наблюдаваше пеещите.

Уловила погледа му, Маргарет се усмихна и извика:
– Пейте!
Той ѝ отвърна с тъжна усмивка, вдигна чашата си и запя покорно, но в общата глъчка Маргарет не можа да долови гласа му.

С наближаването на Новата година и под влиянието на силния пунш гостите се отърсваха все повече от сдържаността си. Из тъмните ъгълчета на помещението вече се прегръщаха и целуваха двойки, а гласовете ставаха все по-непринудени и високи. Маргарет долавяше трудно съдържанието на песните, изпълнени с жаргонни думи и двусмислици, които караха възрастните жени да се кискат, а мъжете да се заливат от гръмогласен смях.
Точно преди полунощ старият Лангерман се качи на стол, призова гостите към мълчание и като даде знак на музиканта да спре, заяви с леко пиян ораторски глас:
– Като ветеран от Западния фронт, на три пъти раняван през петнайсета – осемнайсета година, приканвам всички да попеем в хор! – След тия думи той махна с ръка на акордеониста, който засвири "Deutschland, Deutschland uber Alles".

Маргарет за първи път чуваше в Австрия германския химн, който бе научила още на петгодишна възраст от една прислужничка немкиня. Сега тя запя заедно с другите, обхваната от някакво опияняващо чувство и доволна, че помни песента, без да я свързва с някакви национални предразсъдъци. Възхитен от познанията ѝ, Фредерик я притисна още по-силно и я целуна по челото, а старият Лангерман, които продължаваше да стои изправен на стола, вдигна чаша и предложи наздравица: "За Америка! За младите американски дами!". Маргарет изпи пунша си, поклони се на всички и отвърна тържествено:
– Разрешете ми от името на младите американски дами да заявя, че се чувствам особено щастлива.

Фредерик я целуна отново, тоя път по врата, но преди тя да реши как да реагира на постъпката му, акордеонистът засвири някаква първобитна и пронизителна мелодия и всички запяха с хрипкав тържествуващ глас. В първия миг Маргарет не можа да познае песента. Наистина един-два пъти беше чувала откъслеци от нея във Виена, но там не смееха да я пеят открито; при това сега мъжките гласове правеха трудните немски думи още по-неразбираеми.

Изправен с целия си ръст зад нея, Фредерик я притисна с още по-голяма сила и Маргарет чувстваше как под въздействието на песента той напрягаше мускулите си. Съсредоточавайки се, тя най-после разпозна мелодията.

Die Fahne hoch, die Reihen fest geschlossen
S. A. marschiert in ruhigfesten Schritt... –
ревеше Фредерик c издути вратни жили.

Маргарет слушаше със застинало лице. Притвори очи и чувствайки, че ѝ прилошава, че тая пронизителна музика души, направи опит да се измъкне от прегръдките на Фредерик. Той обаче я държеше здраво и тя беше принудена да остане и да слуша. След малко девойката отвори очи и забеляза, че Дистл я наблюдава мълчаливо с неспокоен и съчувствен поглед.

Войнствената, изпълнена със заплаха песен за Хорст Весел наближаваше към края и гласовете ставаха все по-гръмливи. Мъжете стояха, изпъчили гърди, с блеснали очи, настръхнали и горди, а жените, които им пригласяха, бяха свели глави като монахини от някаква опера. Единствено Маргарет и мургавият младеж с жълтеникавите искрици в очите продължаваха да стоят така, мълчаливи, когато в залата прогърмяха последните думи на песента.
Отвън долетя тихият радостен звън на селските камбани, отразеното от хълмовете ехо го разнесе в мразовития нощен въздух. Фредерик все още не пускаше девойката и тя неочаквано заплака тихо, с горчиви сълзи, презирайки се за проявената слабост.

Зачервен като цвекло и облян в пот, която се стичаше обилно от плешивото му теме, старият Лангерман вдигна чаша, гледайки наоколо със светнали очи така, както може би е гледал през 1915 година, когато за пръв път е пристигнал на Западния фронт.

– За фюрера! – произнесе той с дълбоко благоговение.
– За фюрера! – Обхванати от някакво религиозно настроение, присъстващите вдигнаха жадно чашите си, които заблестяха на светлината на огъня.
– За много години! За много години! Бог да ви благослови!

Патриотичният екстаз беше изчезнал. Гостите си стискаха ръцете, смееха се, тупаха се по гърба и се целуваха приятелски, сърдечно, без никаква войнственост.

Фредерик обърна Маргарет към себе си и се опита да я целуне, но тя бързо наведе глава, изтръгна се от ръцете му и без да сдържа повече сълзите си, изтича по стълбите към стаята си на горния етаж.
– Ах, тия млади американки! – чу тя зад гърба си смеха на Фредерик. – Само се преструват, че умеят да пият.

Маргарет дълго не можа да се успокои. Чувстваше се отмаляла и схващаше, че се бе държала глупаво. Изми старателно зъбите си, вчеса косата си и наплиска със студена вода зачервените си очи, като се стараеше да не обръща внимание на сълзите. Утре пристигаше Джоузеф и тя трябваше да изглежда хубава и бодра.

Стаята беше с варосани стени и блестеше от чистота, а над леглото висеше разпятие от кафяво дърво с тъжния образ на Христос. Маргарет се съблече, угаси лампата, разтвори прозореца и се мушна в голямото легло; откъм побелелите, залети от лунната светлина планини, в стаята нахлуваше хладен вятър. Девойката потръпна от допира на студените чаршафи, но скоро се стопли под пухените завивки. Както през детските ѝ години в дома на баба ѝ, тия чаршафи дъхаха на свежест, а върху рамката на прозореца шумоляха колосани бели завески. Долу акордеонистът продължаваше да свири и през затворените врати долитаха приглушено меките тъжни звуци на есенни песни за любов и разлъка. Скоро заспа; в студения въздух на стаята лицето ѝ изглеждаше сериозно и спокойно като на невинно дете.

Младите лъвове е в книжарниците от изд. Сиела, цена: 23.90лв

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.