Един кон влязъл в бар



28 септември 2017 Давид Гросман
"Знаех, че ще бъда писател от малък. Чувствах го физически, сякаш парче от пъзела е дошло на мястото си", казва Гросман, но в биографията му нищо не се случва с тази лекота. Работи в израелското радио 20 години: като дете е актьор, а след това – журналист.


През 1988, година след като отива на Ивицата Газа (майка му е палестинка) и разказва за ужаса там в серия репортажи, Гросман не премълчава в ефир неудобна новина – Палестина е обявила независимост. "Името ми беше в заглавията на всеки вестник, бях враг. Сега мисля, че е било за добро, защото така се отдадох на писането."

С тази история неговите 11 романа тепърва започват. Гросман е първият израелски писател с история за Западния бряг (The Smile of the Lamb), а когато през 2006 най-малкият му син е убит в Ливан по време на войната, той разказва болката си в To the End of the Land, с която печели няколко големи награди. Днес романът му Ще бягаш ли с мен?, издаден и на български, влиза като филмово заглавие във фестивала CineLibri, а самият Гросман идва с най-новата си книга Един кон влязъл в бар. Историята (току-що взела награда Ман Букър) е за провинциалния стендъп-комик Дов Гринщейн, който постепенно се разпада психически на сцената пред очите на публиката си. Въпреки че звучи като виц, хуморът вътре е често неудобен и води към различна кулминация – човек не може да избяга от направените избори, които с времето започват да личат все повече.

Ето и откъс от нея:

Мъжът бавно прекосява сцената към креслото, което е в десния край. Голямо кресло, червено и протрито. Може и то – като големия бакърен съд – да е останка от кой знае какво представление, състояло се някога на тази сцена. Той с пъшкане се отпуска в него, потъва все повече и повече и сякаш креслото всеки момент ще го погълне.

Хората са се вторачили в чашите си, въртят виното в тях, разсеяно посягат към купичките с ядки.

Тишина.

И тогава – колебливо хихикане. Той прилича на дете в креслото на великан. Забелязвам, че някои се въздържат да се засмеят с пълен глас, а също така избягват погледа му, сякаш се боят да не се забъркат в някаква сложна равносметка, която мъжът има да урежда сам със себе си. Може би чувстват, и те като мен, че вече са се забъркали не само в разчистването на сметката, но и със самия човек, и то много повече, отколкото са възнамерявали.

Ботушите му бавно се вдигат и излагат пред очите ни високите почти дамски токове. Хихиканията се усилват, подхващат ги други и след миг силен смях
се разплисква в салона.

Той рита с крака и размахва ръце като удавник, вика и се задъхва, докато накрая се измъква от дълбините на креслото, скача и се отдръпва на няколко крачки от него, диша на пресекулки и го гледа уплашено. Публиката се смее с облекчение – добрата стара буфонада, а той извръща към зрителите стреснатата си физиономия, което още повече ги разсмива. Накрая благоволява да се усмихне, като че ли в него постепенно се е просмукал кикотът, изливащ се щедро отгоре му. Неочакваната нежност отново смекчава чертите му. Публиката несъзнателно му отвръща с добро и той – комикът, смешникът, клоунът – се поддава на положителното излъчване върху лицата на хората и за миг дори може да се помисли, че вярва на гледката пред себе си.

А после, сякаш нито за миг не може да приеме хорската симпатия, устата му пак се обтяга в тънка права линия на отегчение. Тази гримаса вече я бях видял и преди малко – със светкавично движение дребният гризач захапва сам себе си.

– Наистина съжалявам, че нахълтвам така в живота ти – ми каза в същия нощен разговор по телефона. – Но някак се надявах, че в името на отминалото юношество, нали загряваш – той пак се изхили, – все пак би могло да се каже, че започнахме заедно, а ти, така да се каже, продължи по свой път, чест и почитания – поласка ме той. Тук замлъкна, чакаше да си спомня, да се събудя най-после. Той не можеше да допусне колко упорито умея да се вкопчвам в моето вцепенение и колко невъздържан мога да бъда спрямо оня, който се опитва да ме изкара от него.

– Ще ми трябва минута, не повече, за да ти обясня – каза. – Минута от живота си можеш да ми посветиш, една минутка си е суперяко, нали?

Мъж на моята възраст, както изглежда, а си служи с младежки жаргон. Явно нищо хубаво не мога да очаквам от него. Стиснах очи и се помъчих да си спомня. Нашето юношество. От кое юношество се бе появил при мен? От детството ми в Гедера? От годините, през които поради работата на баща ми, непрестанно се местехме от Париж в Ню Йорк и от Рио де Жанейро в Мексико Сити? Може би от времето, когато след връщането ни в Израел учих в гимназията в Йерусалим?

Опитах се да мисля бързо, да се измъкна. В този глас тегнеше мъка, душевно терзание.

– Я ми кажи – избухна изведнъж той, – ти преструваш ли се, или си станал прекалено важен за… Как не помниш?

Отдавна не ми бяха говорили така. Сякаш свежа струя чист въздух ме облъхна и издуха отвращението ми от кухия респект, който обикновено ме заобикаля, дори три години след пенсионирането ми.

– Как може да не помниш такова нещо? – продължи той сърдито: – Цяла година учихме заедно при оня Келчински в квартал Байт Ваган, а след урока вървяхме пеш до автобуса…

Бавно започна да ми се прояснява. Спомних си малката квартира, тъмна дори посред бял ден, после си спомних мрачния учител – толкова висок, слаб и прегърбен, че понякога ми се струваше, че поддържа тавана на раменете си. Бяхме петима или шестима младежи, безнадеждни слабаци по математика, събрани от няколко йерусалимски училища, за да посещаваме заедно частните уроци.

Той продължи да говори ядосано, подсещаше ме за забравени неща, обиждаше се. Слушах и не слушах. Нямах сили за подобни сантиментални изблици. Огледах вещите в кухнята, които се нуждаеха от поправяне, боядисване, смазване, уплътняване. Тамара сравняваше тези битови задължения с "излежаването на присъда в затвора Масияу".

– Изтрил си ме – възкликна той поразен.
– Съжалявам – измънках и едва след като чух гласа си, проумях, че наистина има за какво да съжалявам.

Топлината в гласа ми разбули мрака и от тази топлина излезе и дойде при мен онова момче с всичките му подробности – много бял и луничав, целите му бузи осеяни с точици. Нисък, слаб младеж с очила, с подпухнали нацупени устни, които постоянно мърдаха.

Момчето говореше бързо и винаги малко пресипнало. Веднага си спомних, че въпреки светлата кожа и възрозовите лунички, къдравата му коса бе много тъмна, гарвановочерна и гъста, и този контраст винаги ми бе правил доста странно впечатление. – Помня те – му казах внезапно, – разбира се, ходехме заедно… Не мога да повярвам, че съм могъл така…
– Слава богу – въздъхна той. – Вече си мислех, че може пък да съм те измислил.

Един кон влязъл в бар е в книжарниците от изд. Колибри, цена: 16лв.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.