Бегуни



13 юни 2019 Олга Токарчук
Бегуни е стара секта, която учи, че постоянното движение е начин да избягаш от злото.


Героинята в романа на Олга Токарчук не бяга от грях, но и не е способна да спре да се движи. Любовта й към пътуването е разказана в 116 фрагмента: някои с дължината на абзац, a други – по 30 страници. Книгата пътува между жанрове и истории, в които има и елементи от живота на самата полска авторка, открила след развода си свободата да бъдеш сам на път. Тук има герои, които смятат, че афоризмите на Чоран трябва да заместят Библията в хотелите; както и реална история за това как сестрата на Шопен пренася през граница сърцето му под полата си. Книгата, спечелила международния Букър миналата година, е сравнявана с хумора на Милан Кундера и Дубравка Угрешич, а при нас излиза в нов превод и редакция (за 15.90лв). Защо историята е разказана така фрагментарно и обиколно? Защото такъв е и животът ни – "Реалността е като поничка: всичко, което е добро, смешно и сочно, е извън центъра, който пък е празно пространство", казва Токарчук пред New York Times. Прочетете хапка от романа й.

Светът в главата
Откъс от романа Бегуни на Олга Токарчук, издаден от ICU в превод на Силвия Борисова

Първото ми пътуване беше през полята, пеша. Дълго време никой не забелязваше отсъствието ми, затова успях да отида доста далеч. Прекосих целия парк, после, по пътеките през нивята, през царевицата и мокрите, пълни с блатняк ливади, разчертани от напоителните канали, стигнах досами реката. Впрочем тя реката си присъстваше в цялата низина, облизваше нивите, тревата подгизваше в нея.

Когато се изкачих на насипа, видях подвижната лента – път, който изтича извън кадъра, извън света. И ако човек имаше късмет, можеше да види баржи – големите плоски лодки, които сновяха нагоре-надолу, без да се интересуват от бреговете, от дърветата, от хората на насипа, сигурно ги смятаха недостойни за внимание подвижни ориентири, свидетели на грациозните им движения. Мечтаех, като порасна, да работя на такъв шлеп и още по-добре – да стана такъв шлеп.

Реката не беше голяма, беше само Одра; но и аз бях малка тогава. Тя си имаше място в йерархията на реките, което по-късно проверих по картите, малко второстепенно, но забележимо – провинциална графиня в двора на кралица Амазонка. На мене обаче ми беше напълно достатъчна, струваше ми се огромна. Течеше както си иска, нерегулирана отдавна, склонна към разливи, непредвидима. На някои места до брега се спъваше в някакви подводни прегради и тогава правеше въртопи. Течеше, дефилираше, заета със своите си цели, скрити там, зад хоризонта, някъде далече на север. Не можех да спра погледа си на нея, защото го хващаше и го теглеше към хоризонта, та чак свят ми се завиваше и губех равновесие. Не ми обръщаше внимание, заета със себе си, изменчива, скитница, вода, в която никога не можеш да влезеш два пъти, както научих по-късно.

Всяка година взимаше скъпо и прескъпо за това, че носи на гърба си баржите – всяка година някой се давеше в нея: ту дете в жегата лете, ту някой пияница, някак успял да се олюлее точно на моста и въпреки парапета да падне във водата. Удавниците биваха търсени дълго и с много врява, което държеше в напрежение цялата околност. Викаха водолази и моторници от военните. Според подслушаните разговори на големите намирали телата подути и бледи – водата промивала всичкия живот от тях, замазвала им лицата така, че близките едва можели да ги разпознаят.

От мястото си на насипа, издигнат против наводненията, осъзнах, загледана в течението, че – въпреки многото опасности – всичко, което се движи, винаги ще бъде по-добро от стоящото на едно място; че промяната ще бъде по-благородна от застоялостта; че неподвижното рано или късно ще се разложи, ще дегенерира и ще се разпадне на пепел, а подвижното ще трае дори вечно. Оттогава тази река стана за мен игла, забита в моя сигурен постоянен пейзаж на парка, на градинките, в които от срамежливи лехи израстваха зеленчуци, на тротоара от бетонови плочки, по които си играехме на дама. Тя го пробождаше, тази игла, създавайки му вертикално трето измерение; отвори в него дупка и така моят детски свят се оказа само една гумена играчка, от която въздухът излезе със свистене.

Моите родители не бяха напълно уседнали. Много пъти се местеха насам-натам, докато най-сетне се задържаха за по-дълго в едно провинциално училище, далече от нормалните пътища и гари. Така в пътешествие се превръщаше дори само отиването до градчето. Покупките, внасянето на различни документи в общината, същият фризьор на пазарния площад при кметството, с все същата бяла манта, безкрай пъти прана и избелвана, но без особен успех, защото боите за коса оставяха истински калиграфски йероглифи по нея. Мама си боядисваше косата, а татко я чакаше в Новото кафене на една от двете масички отвън. Четеше местния вестник, в който винаги най-интересна беше рубриката за престъпленията, по-точно кражбите на мармалади и кисели краставички от мазетата.

А тези техни туристически пътувания през лятото, плахи, с шкодата, натъпкана до тавана? Дълго подготвяни и планирани още в предпролетните вечери, когато последният сняг току-що се е стопил, но земята още не е изтрезняла; трябваше да се почака, докато тя най-сетне се отдаде на плуговете и мотиките, докато най-сетне я оплодят и завладее времето им от съмнало до мрак.

Те бяха от поколението, което пътуваше с каравани за къмпинг – тези своеобразни минидомове. Примус, сгъваеми столове и масички. Найлоново въже за простиране на прането, където се спре, и дървени щипки. Мушама за масата, непромокаема. Туристически комплект за пикник – цветни пластмасови чинии, прибори, солници и чаши.

Някъде по тези пътища татко беше купил от някой битпазар – там двамата с мама охотно ходеха, когато не се снимаха пред църкви и паметници – войнишки чайник: меден уред, съдина с туба по средата, в която се слагаха съчки и се запалваха. И макар че по къмпингите имаше ток, татко си топлеше вода за чая именно така и непременно в този уред, всред дим и олелия. Клечеше край димящото съоръжение и гордо се вслушваше в клокоченето на завиращата вода, с която после заливаше пакетчетата чай – истински номад!

Настаняваха се на определените места по къмпингите, винаги в компанията на себеподобни отпускари, с които бъбреха под прострените на въженцето чорапи. Тогава се чертаеха туристическите маршрути, непременно с помощта на пътеводител и винаги с подчертаване на интересните места. До обед – къпане в морето или езерото, следобед – посещение на древни руини или забележителности из околните градове, накрая вечеря, най-често от консерви – гулаш, кюфтета в бял или доматен сос. Приготвяше се само гарнитурата – макарони или ориз. Вечно се пестяха пари, злотата е слаба, дребна световна пара. Търсене на места, където има ток, после отегчено събиране на багажа за следващото пътуване, но винаги в метафизичната орбита на дома. Не бяха истински пътешественици, защото тръгваха нанякъде, за да се върнат. И се връщаха с радост, с чувството на добре изпълнен дълг. Връщаха се, за да приберат от пощенските кутии купищата писма и сметки. За да извъртят няколко перални. Да отегчат до смърт тайничко прозяващите се приятели, на които показват снимки. Тук сме в Каркасон. А това е жена ми пред Акропола.

После цяла година живееха уседнало – това странно живеене, при което сутрин се връщаш към оставеното предната вечер, дрехите попиват миризмата на собствения дом, а краката неуморно отъпкват пътечка върху килима. Не е за мен. Явно ми е липсвал някакъв ген, благодарение на който хората пускат корени навсякъде, където са останали малко по-дълго. Много пъти съм опитвала, но моите корени винаги биваха плитки и най-лекият повей на вятъра ме събаряше. Не покълвах, бях лишена от тази растителна способност. Не пия сокове от земята като Антей, негова противоположност съм. Моята енергия идва от движението – от друсането на автобусите, от грохота на самолетите, от люшкането на фериботите и влаковете.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.