Животът, гледан отдолу



14 декември 2017 Димитри Ферхюлст
Наричат романа на белгийския автор "трагикомична постановка, чийто декор е България от времето на Студената война", а него самия - един от най-големите писатели на Ниските земи.


Страниците му разказват за живота на Шолохов, който от син на селяк се превръща в герой на съветската литература, но за тази цел фокусът му се измества към Лилия - красива българка, която се омъжва за талантлив, но опасен за държавата писател. "Не би могъл да съществува по-подходящ образ от наперената мъжемелачка, която знае 171 думи за "вагина"", пишат от HP-De tijd и допълват, че романът разкрива удивителни подробности около живота на артистите при Сталин.

Иначе Ферхюлст често е сравняван по черния си хумор с Вонегът, а днес е и вторият фламандски писател (след Хюго Клаус), който е печелил голямата нидерландска награда Libris.

Повече за него казваме тук, а сега ви оставяме с откъс от книгата, която вече е в книжарниците с оформление от Люба Халева.

–1944–

Животът, както всички знаем, е борба. Кратка, но ожесточена борба. По време на бомбардировките над София на 30 март 1944 година – падаше се четвъртък – в едно мазе под паважа на величествения булевард „Цар Освободител“, между бурканите с мариновани чушки и гирляндите от свинска кървавица, се роди Лилия Димова, потомка на аристократичен род на мислители, мечтатели и борци за свобода.Предците на новородената бяха заслужили уважението на сънародниците си още по османско време с умението си да въртят сабите. Те носеха рошавите си мустаци като почетен знак. Бяха и отлични шахматисти, които ценяха високо ролята на коня в играта и се отнасяха към опонентите си с такава галантност, че когато пешките им достигнеха края на дъската, ги заменяха не за царица, а за второстепенна фигура. Милееха и за изкуството и проявяваха нескрити предпочитания към Фламандската школа и майсторите на Италианския ренесанс. Освен с храна, мазето, в което Димови се криеха от бомбардировките, беше пълно и с картини, малко на брой скулптури, няколко томчета с древногръцки трагедии и един грамофон, на който родилката, пианистка по професия, си пускаше Пучиниевата Тоска, за да си успокоява нервите. Ако наблизо удареше бомба, иглата танцуваше по плочата и прескачаше от едно действие на друго, а майката на Лилия сипеше ругатни по адрес на трансатлантическите варвари, докато и без това пресипналият ѝ глас не изчезнеше съвсем.

Бащата на Лилия не изневери на родовата традиция и се издигна до армейски генерал – чест, която се наложи да защитава в Световната война. Участието във войната, естествено, му попречи да присъства на раждането на дъщеря си. Когато на фронта му донесоха вестта, че е станал баща, той от възторг разпореди незабавно да екзекутират четирима размирни македонци.

Страната на баща ѝ изгуби войната срещу презокеанските сили, но самият генерал отърва кожата. И тъй като беше стратег не само на фронта, ами и в любовта, по-късно той се измъкна невредим и от бойното поле на брака. Притегателната сила на мустака му – да не говорим за високия му ранг – караше не една дама да се хвърли в обятията му. Жените на свой ред също бяха неустоимо изкушение за боеца от плът и кръв, който бе вложил цялото си разбиране за вярност в отношението си към татковината.

Детето свикна да се оправя само, без баща, понеже този сексуален хищник не пристъпи повече семейния праг. Впрочем бащата на Лилия не можа да се порадва дълго на безгрижния си живот: на девети септември същата година Червената армия се прехвърли през Дунава, екипирана с тежки обувки, обзета от воинска непоколебимост, и скоро всички интелигенти и онези, които заемаха високи постове, започнаха да изчезват безследни и неоплакани. Видяха им сметката на бърза ръка.

Майката на Лилия винаги бе свирила прецизно Шопен, но разбитото ѝ сърце издигна качествата ѝ на изпълнителка на болнавия композитор до небивали висоти. Докато гонеше дисонантите по клавишите, цялото ѝ същество се сливаше с музиката. Години по-късно тя изпита дълбоко разочарование, задето не умира от туберкулоза като любимия си творец, а без видима причина: понеже на смъртта є е дошло времето, понеже е достигнала възраст, в която няма и помен от старомодна романтика.

Красотата на майката на Лилия не беше тайна за никого – билетите за концертите ѝ се разграбваха жадно от мъже, които инак нямаха отношение към мазурките и полонезите.

Изборът от любовници беше огромен, но името ѝ не се замесваше в сплетни, тъй като всеки знаеше, че тя търси бащина фигура за малката Лилия. Накрая, донякъде за да си отмъсти на неверния генерал, госпожа пианистката отдаде тялото си на един комунист с крушовидна снага и лиса горна устна.

Ала това беше по-нататък; на онзи тридесети март 1944 година предстоеше да се разбере ще има ли въобще "по-нататък". Американските бомби, 125 килограма парчето, трещяха така здраво, че голяма част от тракийското минало на града излезе на повърхността. Засега нашата пианистка още беше самотна майка с болнава дъщеричка, положена в постелята насред буркани с чушки, платна на италиански майстори и гирлянди от свинска кървавица.

Продължителното излагане на бомбардировки е пресеквало лактацията на не една млада майчина гръд – питайте кравите, живели във военно време. През първите часове от живота си Лилия цока с все сили, но не успя да изстиска от зърната на майка си нито капка (на зряла възраст Лилия прокарваше през трахеята си по две кутии тънки цигари дневно – факт, в който психолозите неминуемо биха съзрели доказателство на теорията си за оралната депривация). Наложи се да вземат на Лилия дойка – мадона, чиято кърма не се влияеше от войната. Така Лилия се превърна в млечна сестра на Ивана Христова.

Двете се бяха пръкнали с няколко часа разлика и притежаваха типичното своенравие на бебетата, родени по време на въздушна атака. И двете носеха белезите на родословното си дърво и бяха обявени за класови врагове далеч преди хълбоците им да овладеят изкусителните полюшвания на забранените танци. Първите им хранения преминаха заедно, затова и занапред никоя гозба нямаше да им се услади, ако не седяха една до друга. Извънматочните близначки – близначки от различни родители – се превърнаха в чувствени, весели девойчета, които привличаха мъжките погледи. Деветнадесет години по-късно почти едновременно, на дневна светлина, далеч от доматените консерви и италианските майстори, но под зоркия поглед на съветския ръководител Леонид Препилич Брежнев, двете щяха да дарят живот на деца, заченати по неволя. Ивана – на дъщеря, а Лилия – на син.

Сходствата между двете се пропукаха едва когато дойде време да се мре, макар и тук да не липсваше известна прилика, понеже и двете си отидоха самотни. Ивана не беше навършила и шестдесет, когато умря от разбито сърце далеч в свободния, богат Запад, огорчена от любовта, открила, че жените и мъжете идват от различни планети. Оплакванията на съседите от силната смрад на долния етаж щяха да станат повод полицията да открие безжизненото є тяло, проснато на отопления под в апартамент в Марсилия. Лилия щеше да почине в осмото си десетилетие в София – града, чиито граници беше напускала едва няколко пъти – овдовяла и обедняла, но доволна от богатия любовен живот зад гърба си. Студентите по медицина, в чиито ръце щеше да попадне топлият ѝ още труп, щяха да се развеселят от следите от печатарско мастило по задника ѝ – Лилия имаше навика да се бърше със страници от романите на нобеловия лауреат Михаил Шолохов. Едни щяха да видят в това потвърждение на крилатите думи на император Константин, че българите са раса на радикално вулгарни хора. Други щяха да заключат, че пенсиите са твърде мизерни, та старците са принудени да пестят от всичко, включително от тоалетна хартия.

Животът, гледан отдолу е в книжарниците от издателство Жанет 45 за 13лв

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.