Жената на писателя



11 август 2017 Георги Тенев
Откровено политическа, съчетаваща елементи на трилъра и неоготиката, прозата на Георги Тенев ни изправя пред сюрреалистично огледало, в което се отразяват българските кризи от последните години.


В своя нов сборник с разкази авторът открива персонажите си сред висшия църковен клир и висшата политика. Разказите са населени с романтици и мракобесници, с антигерои, шпиони и модерни феодали, с рано пораснали деца и крехки любовни двойки. Това са истории за опасни връзки между половете, за съвременни грехове и подвизи на тялото и духа, за отчаяните обедняващи фигури на съвременния град.
Георги Тенев е роден през 1969 година в София. Завършва НГДЕК Константин-Кирил Философ и Софийския университет, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите Партиен дом (Награда за български роман на годината на фондация „ВИК“, 2007), Кристо и свободната любов, Господин М., Български рози и на сборника с разкази Свещена светлина (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).

Откъс от разказа Негово Светейшество

...В мъгливия правоъгълник на отворената врата се издигат кълбета пара. Пръстите на Олечка са изранени сега от химикалите и горещата вода.
Негово Светейшество не че не изпитва тъга, не че не напират сълзи в очите му, но колкото тъжно, толкова и сладостно му става.

Олечка беше започнала да го учи на руски, първите стотина думи. Може да се каже, че тя бе причината за кариерата му като преводач и богослов. Оттам беше започнало. В дома на свещеника руски никой не беше учил. Църковнославянският, на който се пееше и бе написан Псалтирът, богослужебният език, беше близък с езика на руснаците, и все пак. За Наум, за Атанас тогава, руският беше език, идващ от детско гласче, звънтящ: "головка", "ветерок", "клад", "глаза", "летит", "солнце", "девушка"...
След това той вървеше все по детските стъпки, дори после, когато се задълбочи в руското богословие. А то му се отвори като разлистена книга. Не беше ли всичко благодарение на първите уроци на Олечка между черешите, в разградените овощни градини на брега на реката? Топлите протяжни и незалязващи вечери. Лятото в годината на Народния съд, когато овдовялата майка на Атанас отпъждаше детето от къщи, за да не я слуша как плаче, забила глава върху китеника на бащиното му легло. Майката лежеше като куп черни дрехи под иконата с кандило, което вече почти не палеше. От страх, че ще строшат прозорците им, като видят светлинка, следа от живот. А и от беднотия. Дървено масло вече изобщо нямаха.

Трябваше ли да се разделят с Олечка? Краят на света беше ли причина и те да се отделят? Възможно ли e равновесието да продължава вечно?
Бащата беше в затвора по онова време. В лятото след Страшния съд. Какво помнеше Негово Светейшество от своя баща? Малко и спорадично е, един смътен бащин портрет. Ръце с едри пръсти, загрубяла кожа, широки длани. Черна плетена броеница винаги там, на лявата китка. Обувките на баща си също помнеше, зиме и лете все същите. В студовете и поледицата той нахлузваше над тях плетен дебел чорап, за да не се пързалят. За големите калища слагаше гумените галоши. Кожените обувки на баща му дълго време бяха мечта за малкия Атанас. Негови собствени му купиха чак в осми гимназиален клас. Помнеше брадата на баща си, черна отстрани на бузите, побеляла отдолу, под устните и на брадичката. Помнеше ушите на татко си, прищипнати в крайчетата, които той обичаше да стиска с малките си пръстчета, малки, но опасни, когато се нахвърляше внезапно от засада. Не помнеше точно ръста на баща си. Не би могъл да каже нисък ли беше, или висок. За носа и устните – никакъв спомен. Помнеше отчетливо едни стъпки на баща си в снега. Малкият Атанас вървеше тогава след него. Стъпка след стъпка. "Ходи в моите дири", каза веднъж баща му. Тези стъпки не беше забравил, дупките в дълбокия плътен сняг, на които не се виждаше дъното. Помнеше още благословението на трапезата преди ядене. Пазеше нагръдния кръст на баща си. В един момент и тази собственост му натежа и подари кръста на Историческия музей в Сливен. Там пазеха портрет на баща му като военен свещеник, рисуван на фронта от Константин Щъркелов. Поставиха кръста във витрината под пастелния портрет. Отец Сивриев гледаше от изображението с живи очи, брадата му беше все още съвсем черна. Млад човек в униформа без пагони, с епитрахил през врата. Поохлузен и гладен, но жилав и жив. Мъж, който е далеч от късните години и достойнството на свещеноиконом, с каквото се беше сдобил малко преди да отиде на Страшния съд. Този същият кръст, сега във витрината, бяха го върнали от затвора през 1945-а заедно с малкото походно Евангелие. Не можело арестуваният да задържи метални предмети и книги, така казали на майката на Атанас.

На Негово Светейшество не му е дадено да познае старческата самота. Не и онази на родителите, които се въртят около мълчащия телефон, наглеждат през посивелия прозорец пътя, по който не идват децата им. Патриархът винаги е заобиколен с имена, с лица, той има сериозен списък. Да не си дарен с наследници, да нямаш вече живи роднини, но да имаш толкова много имена и задължения, свързани с тях, помени, годишнини. Пет години след възкачването си на най-високия престол патриархът избра да следва Антиохийския устав от IV век.

Жената на писателя е в книжарниците от изд. Колибри, цена: 14лв.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.