Змията и дъгата



3 август 2017 Уейд Дейвис
През април 1982 ентоботаникът Уейд Дейвис пристига в Хаити за да проучи два документирани случая на зомбита – хора, които са се завърнали в хаитянското общество години след като официално са обявени за мъртви и погребани.


Въвлечен в подземния свят на ритуали и тайнствени церемонии, Дейвис прониква в мистиката толкова надълбоко, че успява да постави зомбирането в правилния контекст на културната традиция на водун.

С развитието на разследването Уейд Дейвис осъзнава, че историята на вуду всъщност е историята на цяло Хаити – от африканския произход на народа през успешното движение за независимост, чак до днешно време, когато културата на водун на практика управлява селските райони на карибската държава.

Историята на харвардския учен, потопил се в изследване на зомбита и магии на място, където съществува поговорка предупреждаваща никога да не посяга към отворена бутилка в непознат храм, се превръща в култова веднага след излизането си. Книгата вдъхновява известната хорър легенда Уес Крейвън да направи екранизация през 1988, с което само затвърждава статуса ѝ.

Ето и откъс от книгата:

През лятото поклонниците поемат на път

– И аз минах през земята – призна ми Марсел, докато споделяхме поредното питие в малката му стая в бар Игъл. – Беше същият прах, който ти дадох. Може да причини сто и една болести. Моята беше болест на горещината. Потях се дори в океана. Свари кръвта ми, докато вените ми не пресъхнаха, а после иззе дъха от дробовете ми.

Той ми обясняваше за случая, когато сам е бил изложен на отровата.
В една от съседните стаи настана суматоха и Марсел стана от леглото и се шмугна обратно към бара. Заведението изглеждаше добре. Имаше нова табела отпред, а боята в повечето стаи беше освежена. Рашел се пресегна, за да ми напълни чашата.

– Страшен купон – казах аз.

Ромът сгря езика и гърлото ми. И двамата бяхме още мокри от пот. Марсел се радваше, че сме го навестили веднага щом се завърнах в Хаити, а когато разбра, че прахът е подействал, вълнението му разцъфна в празненство. Една от жените му отвори пианото Вурлицер и веселбата започна. Марсел и Рашел танцуваха лудешка салса, докато аз се поклащах с жените и някои от мъжете; с бумтящия джубокс и знойната лятна жега циментовият под скоро лъсна от пот. Сега настроението се беше успокоило, но мястото все още носеше разгулно усещане, по-силно от обикновено.

– Странно ли ти е пак да си тук? – попита ме Рашел.
– Не мисля.
– Какво имаш предвид?
– Трудно е да обясня. Понякога, когато пътуваш много, пейзажите се натрупват толкова бързо, че губиш усещането за дадено място.
– И за лицата ли?
– Да.
Рашел започна да си играе с токовете на евтините обувки, които винаги носеше.
– Знаеш ли, разправят, че Марсел дал петнайсет хиляди долара, за да го излекуват – каза тя.
– Откъде е взел толкова пари?
– Някога имал пари. Работел на пристанището. Някакви далавери с туристически лодки. Марсел бил важен член на Тон Тон Макут и имал добри връзки на пристанището.
– О – казах аз.
– После малко прекалил. Твърде много побоища, много време в затвора.
– Откъде знаеш всичко това?
– Предимно от чичо ми. Той бил началник.
– Разбирам.
– Никой не си мислел, че ще оживее. Дали му праха и за три дни го смятали за мъртъв. Имало дори бдение. Цялото му лице било подпухнало, а коремът – подут и чичо ми каза, че ако боднеш кожата му, нямало да потече кръв, а вода.
Марсел се върна, носейки бутилка с нездравословен вид, в която имаше плътна, гъста течност.
– Виждаш ли – каза той, – още става. Това беше кръвта ми. Когато ми пратиха праха, всички животни дойдоха в мен и снесоха яйца. От носа ми излезе хлебарка, а изотзад изкарах два гущера.
– Нищо ли не можеше да направиш?
– Не. Ако си силен, можеш да устоиш на ку лер, но прахът е друга работа. Ако си сгрешил, ще те повали, ако си прав, пак ще те повали.
– Но как могат да го пратят само на теб?
– Костите. Само душата от гробището има тази сила. Затова костите са толкова опасни.
– Но ти си оцелял.
– Минах през ръцете на тринайсет хунгани. Източиха цялата лоша кръв през крака ми. Все още не съм наред. Погледни лицето ми. Живея само заради силата на духа, който ме вика.

Марсел разказа как имало много лечения, но едва последното го спасило. Приложила му го една мамбо – жена свещеник в Артибонит. В критичната нощ тя завързала челюстта му, сложила памук в ноздрите и го облякла като мъртвец. Вързала краката и ръцете му и го поставила да легне в тесен изкоп в земята на хунфура. Цялото му тяло било покрито с бял чаршаф. Върху чаршафа били сложени пиер тонер и човешки, и кучешки череп, а зад тях – издънка от бананова палма. Седем свещи, поставени в портокалови обелки, били подредени около "гроба", до главата, на корема и край краката му лежали кратуни. Марсел намекна, че тези три дара въплъщавали свещената представа за кръстопътя, гробището и Гранс Буа – духът на гората. Мамбото обкрачила гроба и с пискливо стенание призовала Гуеде – духът на мъртвите. Тя взела едно живо пиле и бавно го прокарала над тялото му, после счупила крайниците на животното, за да извлече духа на смъртта от всеки съответен крайник на пациента. Поела главата на птицата в уста и я отхапала, така че кръвта ѝ да падне върху Марсел. След това Марсел усетил съдържанието на кратуните да масажира кожата му, вода се плиснала върху лицето му, а върху гърдите му били нанесени горещо масло и восък от свещите. Той чул звука на трошащ се съд с вода и усетил парчетата твърда глина да падат в гроба. Накрая, докато все още бил обездвижен в земята, преброил седем шепи пръст, взети от кръстопътищата, гробището и гората да падат върху плащеницата му. Острият вик на мамбото му заповядал да се изправи и докато другите забързано заривали ямата, двама мъже измъкнали Марсел от гроба. Пак го намазали с кръв и той прекарал нощта в олтара на храма.

– Кръвта ме върна към живота – заключи Марсел. – Бананът така и не порасна.

Змията и дъгата е в книжарниците от изд. Ерове, цена: 18 лв.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.