И дъхът стана въздух



12 април 2017 Пол Каланити
Когато 35-годишният неврохирург от Станфорд разбира, че има напреднал стадий на белодробен рак, пише имейл на най-близкия си приятел: "Добрата новина е, че вече съм надживял сестрите Бронте, Кийтс и Стивън Крейн. Лошата – че все още не съм написал нищо".


Зад това чувство за хумор стои дълга история. Докато трупа тапии по медицина, Пол Каланити успява да завърши и магистратура по английска литература с идеята някога да се усамоти в кабинета си и да напише спокойно своята книга. Остават му обаче само 22 месеца – в тях той продължава специализацията си по неврохирургия, става баща на момиче и пише този мемоар (довършен посмъртно от съпругата му Луси), който не пести нищо от болката, щастието, иронията и тъгата на това да си жив, докато се учиш да умираш. "Той е водил изумителен живот, нямало е как да го остави без хроники", казват в Ню Йорк Таймс, а ние вече разгръщаме книгата и на български.

Ето и откъс от книгата:

Има нещо коварно при всяка сериозна болест, и то е, че докато тя се развива, жизнените ти приоритети постоянно се променят. Опитваш се да си изясниш какво е важно за теб и после го правиш отново и отново. Имах чувството, че някой ми е взел кредитната карта и трябва да се науча как да си планирам бюджета наново. Човек може да реши да работи като неврохирург, а след два месеца да разбере, че се чувства по съвсем различен начин. Два месеца по-късно може да му се прииска да свири на саксофон или да отиде в манастир. Смъртта е еднократно и окончателно събитие, но да живееш със смъртоносна болест е процес.

Хрумна ми, че съм изминал и петте стадии на умирането (отрицание, гняв, пазарене, депресия, приемане), но в обратния ред. Когато научих диагнозата си, бях готов да умра. Дори се чувствах добре. Приех я. Бях готов. После изпаднах в депресия, защото разбрах, че няма да умра толкова скоро – което, разбира се, е хубава новина, но много объркваща. Странно, но това ме дразнеше. Скоростта, с която се развиваше науката в областта на онкологията, и неяснотата на статистическите данни означаваха, че може да ми остават дванайсет или сто и дванайсет месеца живот. Опасните болести по принцип карат хората да виждат нещата по-ясно. Но с мен не бе така. Знаех, че ще умра – но и преди го знаех. Познанията ми си бяха все същите, но не можех да си правя планове за по-далечно време от обяд. Изборът пред мен можеше да е ясен, стига да знаех колко месеци или години ми остават.

Ако бяха три месеца, щях да ги прекарам със семейството си. Ако бе година, щях да напиша книга. Ако бяха десет години, щях да се върна към медицината. Онази мъдра мисъл, че живеем само в настоящето, в един-единствен ден, изобщо не ме утешаваше. Веднага почвах да се питам: И как точно трябва да изживея този ден?

В някакъв момент започнах да се пазаря леко с Бог – добре де, не бе съвсем пазарене. По-скоро нещо като: "Господи, чел съм книгата на Йов, но не я разбрах напълно. Ако това е някакво изпитание на вярата, сигурно вече си разбрал, че вярата ми е слаба. Можеше просто да ме накараш да се откажа от горчицата в сандвича си с пастърма, това също щеше да е изпитание за мен. Не беше нужно да стоварваш върху мен ядрена бомба, да знаеш...". После, след пазаренето, дойдоха изблиците на гняв. "Работих цял живот, за да стигна дотук, и тогава ми стоварваш рак?!"

И най-накрая, може би, стигнах до отрицанието. Вероятно дори пълното отрицание. Може би при липсата на каквато и да е сигурност в нещо, трябва просто да повярваме, че разполагаме с много време пред себе си. Може би само така ще успеем да продължим напред.

Оперирах до късно нощем или до ранно утро, бях се съсредоточил изцяло върху завършването на резидентурата. Бяха минали девет месеца от поставянето на диагнозата ми. Тялото ми се съпротивляваше. Когато се прибирах вкъщи, нямах сили дори да седна да ям. Постепенно почнах да увеличавам дозите на "Тайленол", НПВП и лекарствата против повръщане. Измъчваше ме неспирна кашлица, предизвикана вероятно от раздразнената тъкан по дробовете, останала след изчезването на туморите. Само да удържа на това темпо още няколко месеца, казвах си аз, за да приключа, а после щях да се посветя на сравнително по-спокойната работа на преподавател. През февруари летях до Уисконсин за интервю за работа. Предлагаха ми всичко, което исках: милиони долари, за да основа научна лаборатория, щях да бъда ръководител на собствена клинична служба, гъвкаво работно време, ако се нуждаех от такова заради здравословното си състояние, безсрочна преподавателска длъжност, привлекателни възможности за работа и за Луси, висока заплата, красив пейзаж, живописно градче и идеален началник.
– Разбирам какво е състоянието ви и предполагам, че имате силна връзка с онколога си – каза ми завеждащият на отделението. – Затова, ако искате да продължите лечението си там, можем да ви поемем пътните разходи, въпреки че тук имаме прекрасен онкологичен център. Може да решите да го проучите. Има ли още нещо, което да ви предложа, за да направя офертата ни още по-привлекателна за вас?
Замислих се за думите на Ема. Отначало не й бях повярвал, че отново ще бъда хирург, но въпреки това бях успял да стана – тази трансформация в убежденията ми приличаше почти на смяна на вероизповеданието. Ема винаги помнеше тази част от личността ми дори когато аз самият бях забравил за нея. Тя бе направила това, което и аз се опитвах да правя като лекар: пое морална отговорност за моята душа и ме доведе до онази точка, от която отново можех да се върна към себе си. Стремях се към висините на неврохирургията и исках да стана не само хирург, но и учен. Практически всеки резидент се стреми към това, но почти никой не успява.

Онази вечер завеждащият отделението ме връщаше с колата си обратно в хотела ми, след като бяхме вечеряли в ресторант, но изведнъж отби и ми каза:
– Искам да ви покажа нещо.
Излязохме от колата и се озовахме пред красиво заледено езеро, в чийто далечен край се отразяваше светлината от прозорците на болницата.
– През лятото можете да плувате или дори да идвате с лодка на работа, а през зимата – да карате кънки или ски – обясни ми той.
Приличаше на приказка. И изведнъж осъзнах: наистина бе приказка, която никога нямаше да стане реалност. Не можехме да се преместим в Уисконсин. А ако след две години болестта се появеше отново? Луси щеше да се окаже тук сама, далече от близките и приятелите си, с умиращ съпруг и малко дете на ръце. Колкото и да се съпротивлявах, си давах сметка, че ракът бе променил уравнението. През последните няколко месеца с всички сили се опитвах да се върна в началната си траектория, опитвах се да откажа на болестта всякакво право върху живота ми. Исках да се почувствам като победител, но вместо това усещах как щипките на рака са се вкопчили в мен и ме дърпат назад. Проклятието му създава странно и напрегнато съществуване, то е предизвикателство; не бива да си нито заслепен, нито обсебен от приближаването на смъртта. Дори когато е отстъпил назад, ракът продължава да хвърля върху живота ти своята дълга сянка.

И дъхът стана въздух е в книжарниците е в книжарниците от изд. Сиела, цена: 13,90лв.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.