Изчезването на слона



31 август 2018
Очарователни, смешни, загадъчни, нерядко озадачаващи и неизменно вълнуващи, 17-те разказа в сборника на Харуки Мураками предлагат поглед отвътре към живота в Япония и отвеждат към паралелни светове, но не далечни, не недостижими, а разположени съвсем наблизо, под повърхността на ежедневното.


Мъж вижда с очите си как любимият му слон се смалява и изчезва; зелено чудовище изпълзява дълбоко изпод земята, за да се обясни в любов на избраната жена; танцуващо джудже се вселява в човешки тела и нарушава земния порядък. И още много други човешки истории: за хора, страдащи от безсъние, несправедливо наказани с мълчание, озверели от глад, обезумели от любов, лишени от любов, объркани, изгубили близки същества или пък добили храброст. Разкази за възможното и невъзможното, за реалното и нереалното, до един незабравими.

Ето какво не знаехме за автора, преди да прочетем и откъс от сборника:

Из Птицата с пружина и жените във вторник

Когато ми се обади онази жена, бях в кухнята и си приготвях спагети. Бяха почти готови, а аз си подсвирквах с увертюрата от „Крадливата сврака“ на Росини – най-подходящата музика, когато вариш спагети.
Чух телефона да звъни, но реших да не му обръщам внимание и да довърша спагетите. Оставаше им още съвсем малко, а и Клаудио Абадо и Лондонската филхармония наближаваха кулминацията. Накрая все пак намалих газовия котлон и отидох в дневната да се обадя. Току-виж се окаже приятел с новина за нова работа.
– Отделете ми десет минути – разнесе се най-неочаквано женски глас.
– Моля? – изломотих изненадано. – Какво казахте?
– Искам само десет минути от времето ви – повтори жената.
За пръв път чувах този глас. Гордея се, че помня гласове безпогрешно, затова бях сигурен, че не греша. Беше глас на непозната жена. Тих, гърлен, неподлежащ на описание.
– Извинете, но кого търсите? – попитах учтиво.
– Какво значение има? Искам само десет минути от времето ви. Десет минути, за да се разберем – отговори тя бързо и делово.
– За какво да се разберем?
– За чувствата си – лаконично поясни жената.
Извих се да надникна през отворената врата на кухнята. От тенджерата със спагетите бодро се виеше бяла пара, а Абадо все още дирижираше „Крадливата сврака“.
– Простете, но в момента варя спагети. Почти са готови и ще се разварят, ако говоря с вас десет минути. Затова затварям, ясно?
– Спагети ли? – избъбра жената невярващо. – В десет и половина сутринта! Защо готвите спагети по това време? Малко е странно, не мислите ли?
– Странно или не, вас какво ви интересува? – попитах. – Не съм закусвал и вече огладнях. Сам си готвя, сам решавам кога и какво ям, нали така?
– Ами, щом казвате. Тогава затварям – каза жената бавно, а гласът й се изля плавно. Особен глас. Малка промяна в чувствата – и тонът премина в различна честота.
– Ще се обадя по-късно.
– Не, почакайте малко – заекнах. – Ако продавате нещо, отсега ви казвам да не ми звъните повече. В момента съм безработен и не мога да си позволя да купувам нищо.
– Знам, не се тревожете – увери ме жената.
– Знаете ли? Какво знаете?
– Че нямате работа, разбира се. Това поне знам. Така че гответе си спагетите.
– Ей, ама вие за коя... – подех, но телефонът внезапно млъкна.
Прекъсна. Твърде рязко – явно не просто беше затворила слушалката, а беше натиснала копчето.
Останах с пръст в уста. Вторачих се в слушалката в ръката си с празен поглед, после си спомних за спагетите. Затворих телефона и се върнах в кухнята. Изключих газта, изсипах спагетите в гевгир, полях ги с доматения сос, който бях затоплил в тенджерка, и седнах да се храня. Бях ги преварил заради безсмисления разговор по телефона. Не че беше бог знае какво, пък и бях прегладнял, нямах настроение да придирям за тънкостите в приготвянето на спагети. Под звуците на радиото лакомо излапах всичките двеста и петдесет грама спагети.
Измих си чинията и тенджерите, докато сгрявах вода в чайника, после си запарих пликче чай. Пиех си чая и мислех за телефонното обаждане.
За да се разберем ли?
За какво ми се обаждаше тази жена? И коя беше изобщо?
Пълна загадка. Не помня някога да ми се е обаждала непозната жена, пък и представа си нямах за какво ще иска да говорим.
Какво толкова, казах си, защо да ме интересуват чувствата на някаква непозната? Каква полза? Сега най-важното беше да си намеря работа. И да започна нов етап от живота си. Обаче дори след като се върнах на дивана и продължих да чета романа на Лен Дейтън, който бях взел от библиотеката, хвърлех ли поглед към телефона, и мислите ми се разлитаха. Какви ли бяха въпросните чувства, чието обяснение щеше да отнеме десет минути? Ама сериозно ли – десет минути и ще сме наясно с чувствата си?
Като се замислих, жената още в самото начало поиска десет минути. Явно беше напълно сигурна колко точно време е нужно. Като че ли девет минути щяха да са прекалено малко, а единайсет – прекалено много. Точно като за спагети ал денте.
Заради мислите, които витаеха в главата ми, изгубих нишката на сюжета в романа. Затова реших да направя няколко упражнения набързо, да изгладя една-две ризи. Когато нещо се затлачи, винаги гладя ризи. Стар мой навик.
Разделям процеса на гладене на дванайсет стъпки: започвам с външната част на яката (1) и завършвам с маншета на левия ръкав (12). Никакво отклонение от тази последователност. Отброявах стъпките една по една. Не го ли направя, гладенето не се получава както трябва.
И така, гладех третата си риза, наслаждавах се на свистенето на парната ютия и на мириса на нагорещен памук и проверявах за гънки, преди да окача всяка риза в гардероба. Изключих ютията и я прибрах в шкафа заедно с дъската за гладене.
Ожаднях и когато се запътих към кухнята да си налея малко вода, телефонът звънна отново. Ето пак, казах си. И за миг се зачудих дали просто да не го подмина и да си вляза в кухнята. Само че никога не се знае, затова се върнах в дневната и вдигнах. Ако отново беше онази жена, щях да й обясня, че в момента гладя, и да затворя.
Оказа се съпругата ми. Часовникът върху телевизора показваше единайсет и половина.
– Всичко наред ли е? – попита.
– Наред е – отговорих.
– Какво правиш?
– Гладих.
– Нещо не е наред ли? – попита жена ми леко напрегнато.
Знаеше, че гладя, когато съм неспокоен.
– Не, нищо. Просто ми се прииска да си изгладя няколко ризи. Без конкретна причина – отговорих, прехвърлих слушалката от дясната в лявата си ръка и седнах на стол. – Е, защо се обаждаш?
– За работата. Отваря се една възможност.
– Аха.
– Можеш ли да пишеш поезия?
– Поезия ли? – изстрелвам изненадано в отговор. Сега пък поезия!
– Издателството, в което работи моя позната, ще пуска месечно списание за момичета и си търсят някой да подбира и да поизглажда постъпилите за публикация стихотворения. Искат човекът и да пише по едно стихотворение на месец, с което да открива рубриката. Фасулска работа и заплащането не е лошо. Засега на хонорар, разбира се, но ако нещата потръгнат, може да те назначат и като редактор...
– Фасулска ли?! – възкликнах. – Чакай малко. Търся си работа в правна кантора. Откъде ти хрумна това с поизглаждането на стихотворения?
– Ами, нали спомена, че си пишел в гимназията?
– За училищния вестник. Еди-кой си отбор спечели футболния мач, учителят по физика падна по стълбите и го откараха в болница. Пишех глупави материалчета, не стихове. Не мога да пиша поезия.
– Силно казано – поезия. Стихотворения за гимназистки. Не е задължително да са бог знае какво. Никой не очаква от теб да пишеш като Алан Гинсбърг. Колкото можеш.
– Изобщо не мога да пиша поезия – отрязах я.
Как изобщо й хрумна?
– Хмм... – понацупи се жена ми. – Ама тази работа в правна кантора май така и не се появява, а?
– Вече имам няколко предложения. Ще се реши окончателно в края на седмицата. Ако нищо не стане, ще си помисля за списанието.
– Добре, както искаш. Между другото, кой ден е днес?
Позамислих се и отговорих:
– Вторник.
– Тогава ще се отбиеш ли в банката да платиш сметките за телефона и газта?
– Разбира се. Бездруго след малко се канех да изляза да напазарувам за вечеря. Ще се погрижа и за сметките.
– А какво ще вечеряме?
– Ами, още не съм измислил. Ще реша, докато пазарувам.
– Знаеш ли – поде жена ми с различен тон, – мислех си, че може би няма нужда да си търсиш работа.
– Защо? – процедих.
Още изненади ли? Всяка жена на този свят ли е решила да ме изненада по телефона?
– Защо да няма нужда да си търся работа? След три месеца ще ми спрат помощите за безработни. Нямам време да бездействам.
– Повишиха ми заплатата, работата ми върви добре, пък и имаме солидни спестявания. Ако не харчим за глезотии, ще се справяме.
– И аз ще върша домакинската работа, така ли?
– Толкова ли ти е неприятно?
– Не знам – признах откровено. – Наистина не знам. Трябва да си помисля.
– Ами помисли си – повтори жена ми. – Между другото, върна ли се котаракът?
– Котаракът ли? – учудих се и установих, че съвсем бях забравил за него. – Не, няма го. – Ще пообиколиш ли квартала? Вече четири дни го няма.
Отговорих уклончиво и прехвърлих слушалката обратно в дясната си ръка.
– Сигурно е в двора на празната къща в края на прохода. В двора с каменната птица. Виждала съм го често да ходи там. Сещаш ли се?
– Не, опасявам се, че не – казах. – И какво търсиш сама в прохода? Нито веднъж не си споменавала...
– Извинявай, но трябва да затварям и да се връщам на работа. Да не забравиш за котарака.
Връзката прекъсна.
Взрях се глуповато в слушалката, преди да я върна върху вилката.
Какво е търсила жена ми в прохода? Недоумявах. Трябваше да се прехвърли през стената от сгуриени тухли, за да стигне там от нашия двор, но по каква причина изобщо да си прави труда?
Отидох в кухнята да пийна вода, да включа радиото и да си изрежа ноктите. Пуснаха парче от новия албум на Робърт Плант. Чух две песни, но ушите ме заболяха и изключих апарата. Излязох на балкона да проверя паничките на котарака – сушената риба, която бях сложил предната нощ, си стоеше непокътната. Май наистина не се беше прибирал.
От балкона погледнах към яркото пролетно слънце в дворчето ни. Не беше място, което да ти топли душата. Слънцето проникваше за съвсем кратко, затова почвата винаги беше влажна и тъмна. Нямаше много растения, само няколко невзрачни хортензии, а аз не си падам особено по хортензиите.
Откъм близките дървета от време на време се разнасяше писък на птица, сякаш някой навиваше пружина. Птица с пружина, така й казвахме. Жена ми го измисли. Нямах никаква представа как се нарича всъщност.
Слушах птицата с пружина и си мислех: защо, за бога, трябва да отида да търся котарака? Дори по случайност да го намеря, после какво да правя? Да го домъкна у дома и да му дръпна конско? Да го умолявам: гледай сега, поболяхме се от тревога, защо не се прибереш у дома?
Страхотно, помислих си, направо страхотно. Какво лошо има да оставиш една котка да ходи където си иска и да прави каквото си иска? Вижте ме мен – на трийсет години съм, а какво правя? Пера дрехи, планирам менюто за вечеря, гоня котки.
Не много отдавна, помислих си, бях най-обикновен човек. Зареден с амбиция. В гимназията прочетох автобиографията на Кларънс Дароу и реших да стана съдия. Успехът ми не беше лош. А през последната година съучениците ми гласуваха второ място в анкетата „Кой ще успее най-много“. Дори ме приеха в правния факултет на относително приличен университет. Е, къде оплетох конците?
Опрях лакти върху кухненската маса, облегнах брадичка и се запитах кога стрелката на житейския ми компас се повреди и ме извади от правия път. Не намирах отговор. Нищо не ми хрумваше. Не бях преживял прелом заради някакво политическо движение, не се разочаровах от университета, и с момичетата нямах сериозни проблеми. Наглед си живеех съвсем нормално. Но въпреки това един ден, малко преди дипломирането си, неочаквано разбрах, че вече не съм същият човек.
Може би семето на това разминаване е било там открай време, съвсем мъничко. Пукнатината се бе разширявала постепенно и накрая се бях отдалечил и бях престанал да виждам какъв следва да бъда. Ако си представим Слънчевата система, все едно бях стигнал някъде между Сатурн и Уран. Още малко по-нататък – и би трябвало да се покаже Плутон. А отвъд... да видим... имаше ли изобщо нещо?
В началото на февруари напуснах правната кантора, където работех отдавна. Без конкретна причина. Не че ми беше омръзнало. Вярно, работата не беше вълнуваща, но заплащането си го биваше и обстановката беше приятелска.
С две думи, бях чиста проба чиновник.
Убеден съм обаче, че се справях добре, поне според моите критерии. Колкото и странно да звучи от собствената ми уста, оказах се много компетентен изпълнител на непосредствените задачи в кантората. Схващах бързо, действах методично, мислех практично, не се оплаквах.
Затова, когато съобщих на старши партньора, че искам да напусна, той – бащата от названието „Едикой си и син, адвокати“ – дори ми предложи увеличение на заплатата, ако остана.
Аз обаче не останах. Не знам точно защо, просто си го наумих и напуснах. Дори нямах ясни цели или идеи какво ще правя после. Ужасяваше ме мисълта да се затворя някъде и да зубря за поредния опит да издържа адвокатския изпит. Пък и на този етап дори не ми се искаше особено да ставам адвокат.
На вечеря съобщих на съпругата си, че обмислям да напусна работа, а тя каза само: „Ясно“. Така и не разбрах какво точно означаваше това „ясно“. Но тя не обели дума повече.
Когато и аз се умълчах, жена ми продължи:
– Щом ти се иска да напуснеш, просто напусни. Това е твоят живот, трябва да го живееш както искаш. – Каза каквото имаше да казва и се зае да обезкостява рибата в чинията си с пръчиците.
Съпругата ми върши административната работа в едно училище по дизайн и заплатата й е много добра. Понякога познати редактори й възлагат по някоя илюстрация срещу нелошо заплащане. На мен пък ми се полагаше шестмесечно обезщетение за безработни. Затова, ако останех у дома и вършех домакинската работа, а също ако свиехме някои разходи, например за ресторанти и химическо чистене, начинът ни на живот нямаше да се промени чувствително в сравнение с преди, когато разчитахме и на моята заплата.
Затова напуснах.

Изчезването на слона е в книжарниците от Колибри за 18лв


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.