Нещата от живота: Ода Жон

23 август 2018 текст Наталия Иванова снимка Елена Ненкова
Когато е дете, сестра ѝ, също художник, оставя пред нея букет червени лалета, които да нарисува, а тя копира върху листа онова, което вижда. Вместо похвала обаче, получава урок: създаденото от природата е съвършено, затова няма нужда да го повтаряш. "На следващата ми рисунка имаше сини лалета с розови дръжки", разказва ни днес, за да уловим посоката в нейната живопис: едновременно стряскащи, но и близки по детайл и усещане до сънищата сюжети.


Ако досега не сте виждали картините ѝ, може би е защото Ода Жон (родена като Михаела Дановска) завършва Художествената академия в Дюселдорф, от 2008 живее в Париж и има над 40 изложби в Европа. През ноември ще видим първата ѝ ретроспективна у нас, но моментът да се запознаем е сега – от 1 септември бронзовата ѝ скулптура Прегръдката, вдъхновена от Пиета, ще се появи на пет неочаквани места, подбрани така, че да бъдат неин естествен декор. Първи са скалите на Варвара, където скулптурата ще прекара три седмици – близо до шума на вълните, който сега е фон и на нашия скайп разговор, отнесъл ни за час до къщата на Ода в Лозенец.

ВЧЕРА И ДНЕС
Детството ми беше топло и слънчево. Помня добре онзи хубав софийски прах, горещината, разходките около НДК, паветата. За мен това бяха много щастливи години с игра по дворовете, безгрижие, катерене по джанките на съседите и едно мое място, където рисувах. Когато за пръв път напуснах България, през 1991, бях едва на 12 години и си спомням, че тогава зимата беше студена и дълга, усещаше се страх, липсваше светлина и често имаше режим на какво ли не, но съм щастлива, че имах възможност да изживея точно този момент на промяна и еуфория. Сега, когато се връщам в София, в нея има нещо много позитивно. Дори скоро си мислех как я намирам като в пролет. Израженията по лицата на хората сякаш са по-отворени и това ми носи голямо щастие.

ГРАДЪТ
Отидох да живея в Париж от обич към самия град, не толкова свързана с хората, а по-скоро с мястото и историята му – всички тези художници и живота им, които винаги са били вдъхновение за мен. Обожавам го иначе и заради свободата и пространството, където небето винаги се вижда. Архитектурата, която ме заобикаля, също не ми омръзва, изобщо не мога да ѝ се наситя. Най‑хубавото е, че нямаш нужда от кола – всичко е на пешеходно разстояние и това ми харесва, защото обичам да вървя. Иначе вали доста и за мен Париж е единственият град, който въпреки дъжда и сивотата изглежда толкова красиво. А пък и лошото време ми влияе добре. В момента ателието ми е в центъра, в Рив Гош (на левия бряг на Сена, където са работили и живели Пикасо, Рембо, Сартр, Верлен, Фицджералд – бел.ред.), но на доста изолирано място в двор, където няма никакъв шум. Всъщност за мен има значение не външното, а вътрешното пространство. И най-вече светлината – нищо не може да се сравни с естествените дневни лъчи и нюансите, които те създават.

РИТЪМЪТ
При мен абсолютно всичко зависи от етапа на работа – ако съм в процес на сериозна подготовка за проект или изложба, живея доста отшелнически и излизам само до ателието и обратно. Когато работя, не мога да се спра и е възможно целият ми ден да протече в рисуване, без нещо да ми липсва. Давам си сметка обаче, че тялото ми се нуждае от вода и храна и с времето се научих на рутина – да се храня по три пъти на ден, да пия вода, макар понякога дори да предпочитам да прескоча тези неща, за да не спирам работата. Просто попадам в състояние на толкова сериозна концентрация, че не усещам как летят часовете и неусетно става нощ, но тогава вече светлината се превръща в проблем и приключвам. Стремя се все пак към някаква златна среда – разбирам колко е полезно да работиш, но трябва да знаеш и кога да спреш. Аз обаче съм склонна към крайности и все още не съм я намерила.

ПРОЦЕСЪТ
Боравя най-вече с подсъзнанието. Съзнанието ми помага в определени ситуации – за техниката, за това да имам постоянство и воля, но отвъд тях се включва нещо, над което нямам контрол и въобще не мога да предвидя. Затова и не правя скици, преди да започна, нито пък имам план. По-скоро търся границата, която да премина, за да открия нещо, което не знам, че е вътре в мен и мога да му дам форма с живопис. Определям това състояние като средно между мислене и чувстване. Забелязала съм също, че в работата ми нищо никога не се повтаря. Знам, че ако започна с дадена идея точно сега, картината ще стане една, а ако започна след няколко часа – друга. Не задържам дълго при мен собствените си неща, защото ме предизвикват да продължа да работя още по тях. Даже имам случка, когато рисувах само една картина цяла година и под последния слой имаше още сто. Възможно е това да ми се случи отново, затова обичам крайните срокове, колкото и да са деструктивни. Да се разделя с една картина, за да започна работа върху нова, е много важен момент.

МОМЕНТИТЕ
Тъй като да рисуваш е самотно занимание, в свободното си време обожавам да съм с хората, които обичам. Тези мигове са много специални. Зареждам се и от нови запознанства, но не бих казала, че имам много близки приятели. Обичам и да съм в компанията на дъщеря ми Ида, тя доста ми допада като човек и много бих се радвала да съм нейна приятелка дори да не ѝ бях майка. Мисля си, че имам голям късмет и вярвам, че в живота всичко се случва веднъж, моментът не се повтаря никога и оценявам всеки, дори да е много труден. За мен не трябва да бягаш от нищо, а да продължаваш напред, да се научиш да живееш с това, което животът ти предлага тук и сега, защото то е пълно с изненади.

ЛЕТАТА
Много обичам Черно море, защото е живо и постоянно се променя, не е море от картичка. Няма и ден, в който да съм го намерила по същия начин, както съм го оставила предишния – цвета му, теченията, вълните. Затова и обичам да съм близо до него. Харесва ми моментът, в който няма значение кой ден от седмицата е, когато няма часовник и взимаш решения спрямо светлината, слънцето, вятъра и какво е небето днес. Животът ми тук през лятото минава с домати от градината, сирене, зехтин и хляб. Не намирам нищо по-вкусно от това. Има нещо много елементарно и истинско в тези дни, а и хубаво, защото мислите излизат от обичайните си рамки. Тук и работя доста добре, много от нещата си съм нарисувала тъкмо когато съм била на море.

НАБЛЮДЕНИЕТО
Поемам информацията най-лесно през това, което виждам. Не съм човек на текста, защото усещам, че мислите ми отиват в създаването на картина върху онова, което чета. По същата причина повечето ми книги са с картини, обожавам и фотографията. Наскоро ми показаха игра, в която трябваше да отгатнем историята, характера и миналото на непознати хора по техни снимки. Оказа се, че съм близо, което едва ли е някакво специално качество, по-скоро наблюдателност. Намирам живота за най-голямото произведение, което съществува, както и всеки отделен човек в него. Може би и затова киното за мен е много интересно – то най-много се доближава до реалността. Даже изпитвам някаква особена ревност, защото художникът улавя само миг на платното, докато на екран може да бъде разказана цяла история. От друга страна обаче ние имаме точно този един шанс, един куршум, за да предизвикаме емоция в човека отсреща, което е наистина невероятно.

СКУЛПТУРАТА
Прегръдката беше голямо предизвикателство, с нея надхвърлих себе си. Преди бях достигала до метър големина на скулптура и знам в какво състояние изпадам, когато рисувам картини по 3-4 метра, затова прецених, че ако съм ѝ отдадена за 2 седмици почти денонощно, бих могла да я направя. Е, оказа се жестока работа от 3 месеца, а от идеята до днес, когато тя е напълно завършена, мина година. Мисля, че самата тема имаше нужда от това страдание, защото когато в процеса го има, но не се предаваш, значи е достатъчно важно, за да продължиш. Може би и в живота преценяваме кое е наистина важното по същия начин. Иначе целта на Прегръдката е да бъде тук и да се обедини с природата – с облаците и светлината, която ще пада върху нея, с точно тези дървета и камъни, които ще я заобикалят. Затова е едновременно част от изложбата ми, но и не е – все пак тръгва сама извън границите на институции и музеи, за да е достъпна за всеки, който иска да я види. След като стъпи на брега на морето във Варвара, ще бъде много тих проект, който се появява на едно място, после на друго. Като нещата в живота, които идват и си отиват и никога не са отново същите.

Ода Жон представя Прегръдката, курирана от Христина Бобокова, на 1 септември във Варвара. Следете пътя на скулптурата на @the_caress_project в инстаграм
Ретроспективната ѝ изложба Сърцевина с куратор Надежда Джакова се открива на 22 ноември в Националната художествена галерия

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.