Програмата

По документи е Живиле от Литва, но предпочита да ѝ казваме Zveruna – като местната езическа богиня на дивите животни. Наскоро минава през София, попада в Петък и, от дума на дума с хората зад бара, се стига до изложба, която е там до края на месеца.

И да не ви щраква веднага кой е той по името, виждали сте негови неща в града. Иво е в ядрото на графити крюто 140 ideas, което прави от фасадите картини (като орлите върху 32 СОУ и мечките, налазили 23 СУ), а от Ахтопол – открита лятна галерия с мото We All Write.

Колко срички отнема, за да отговорите на въпроса "откъде си"? За него със сигурност е малко по-сложно. Родителите му са с български корени, но той е живял единствено в Австралия и за последен път е бил тук като дете. Фотограф, издател на независими списания, експериментатор с езика и текста, Алекс е в София за резиденция в World of Co. Освен студио и място за живеене, тя му е ценна и като шанс да опознава града, хората и миналото му. Чува например за някогашната борса за нелегално записани касетки около НДК, където начинът, по който хората са си говорели, е издавал всичко за тях – от страх ("пази се от куките!") до бунт ("свободното време си е наше"). В неговите ръце тези фрази се превръщат в артистичен проект точно защото успяват да кажат много с малко. Преди Алекс да разкаже още за работата и впечатленията си в Æther на 3 февруари от 19:00, се срещаме за първи рунд диалог, в който се поглеждаме отстрани, вирваме глава за хубавото в града и чуваме любимата му романтична история.

Не ни казвайте – работите му ви напомнят стила на Дидо Пешев и дори малко на Борис Праматаров. Не е случайно. И двамата са в списъка му с вдъхновители, където влизат още Джон Дайър Бейзли и Дан Хилиър, а цялата верига тръгва от първия сблъсък на Трифон с точкo-линeйните илюстрации на Ричи Бекет, след който и той се заема с опитомяването на техниката дотуърк.

Троян-Пловдив-София-Милано-София и случайни спирки във Виена, Москва, Париж, Букурещ и Варна. Звучи като маршрута на много странен влак (който веднага бихме хванали), но това всъщност е пътят на Калина навътре в изкуството.

За миг се изненадваме, когато казва, че е скептична към музеите за съвременно изкуство, но бързо се съгласяваме с причината: "то не трябва да се отделя като нещо извънредно, екстравагантно и изключително, а да е част от естественото развитие на историята". Зад тези думи Мария Василева вече стои не само с биографията си (доскоро е главен уредник в СГХГ и основател на проектите за млади художници Място за срещи и награда БАЗА, а след 2010 – и на фондацията Едмонд Демирджиян), но и с новата галерия за съвременно изкуство Структура, за която усещаме: липсвала е в София.

Ако има една голяма страст, тя е да колекционира играчки – за малко над 10 години е събрал близо 400 екшън фигури на измислени и реални герои. Иначе го привличат и акварелите на Мерилин Менсън, работите на Жан-Мишел Баския и Анди Уорхол, сюрреализмът, арт движението lowbrow, авангардното кино, философията, психологията, окултизмът и паранормалните явления.

В 7 клас за малко да кривне в посока на науката, но бързо се връща в пътя, по който върви от хлапе – към изкуството. Документира го и на хартия с дипломи от НХА и белгийския LUCA School of Arts, а вече има и две авторски книги: детската Облачно и комикса Poets, след които е готова за още от "предизвикателството да бъдеш и писател".

Веднъж преди години, докато цъка из форума Graphilla, попада на тема за калиграфския шрифт Канчелареска. "Не след дълго си купих материали и започнах да опитвам." Така стигаме до днешния момент, когато онлайн адресите му преливат от разнообразен краснопис, и то не само върху хартия – Гален рисува буквите си и върху стари стъкла, дъски и случайни намерени плоскости.

От Варна е, така че първо питаме за връзката му с морето, а той ни връща картина на това, което най му липсва, когато е далеч от вкъщи: "да се вгледам в едно безкрайно, обладано от вълни поле, което върви в комплект с граченето на гладни гларуси, нетърпеливи да нападнат някой паднал на земята мазен дюнер пред Операта".

Преди да ви запознаем, отделете 13 минути на In-Shadow в YouTube или Vimeo: анимирано "пътешествие през фрагментираната неосъзнатост на Запада", което не говори, а направо крещи (без думи) за всичко сбъркано с днешния свят на фона на поглъщащ саундтрак.

"Обичам моментите, когато е толкова тихо, че почти ти се причува музика и в най-малкия звук. Но също и онези, в които усещаш баса в костите си и се чудиш дали не ти се деструктурира нещо в тялото."

Презарежда се с Херман Хесе, Екхарт Толе и Харуки Мураками, често се смее (особено на себе си) и обича да човърка нещо, докато му хване цаката, както и да намира прости решения на заплетени въпроси. Вероятно затова нарочно усложнените хорски отношения и измислените социални роли я отегчават.

Както е при всяка голяма любов, тя обича всичко в графиката: от разреждането на киселината до изкарването на последния отпечатък от плочата.

"Харесва ми да тичам и да се потя, да чета и да се потя, да стоя пред стената и да си представям какво може да стане, ако жена ми позволи... Харесва ми да спя на стомаха си и да усещам краката ми от леглото... Харесва ми булдог и бигъл, които хъркат."

Обича празни скицници, 0.03мм тънкописци и автоматични моливи, а по графитите е запален още от училище, когато се мотае по разни странни места, единствено за да ги гледа. Докато не решава да започне сам да ги рисува.

Денят ѝ винаги тръгва добре, ако го започне с портокалов сок. Обича и спокойствието на планината, свободата от карането на колело, вълнението преди пътуване и очите на черното си куче.

Чувството от непознатото я гъделичка приятно, затова стяга багажа за дълъг път при всяка възможност. Била е и в Индия, и в Мексико, но Патагония ще помни винаги – най‑малкото заради серията илюстрации, в които я е запечатала.

Каца в Англия през 2014, за да учи графичен дизайн в Southhampton Solent – избор, за който в началото ѝ е криво ("Съжалявах, че не записах илюстрация"). Днес обаче си обича дизайна. И още живее на Острова с приятеля си и кучето Хюго, което я дърпа към парка всяка сутрин още в 5.

Преди 2-3 години не си е представял да познава "най-яките български артисти" от личната си класация, а ето го сега – изпръсква флакони рамо до рамо с тях.