Програмата

Азам Али пътува постоянно, но не с огромната раница на гърба и картата на далечни места в джоба. Родена е в Иран, израснала е в Индия и САЩ, а в песните ѝ се събират и разбират персийска поезия, турски фолклор, индийски мотиви и западноевропейска средновековна музика.

Да говориш със Соул Уилямс е особено преживяване. Бързо разбираш, че рапърът-поет-хип-хоп-активист не е само истински ерудит (за което си подготвен), но и тотален познавач на английския език с речник от ултимативните един милион думи.

"Не съм много словоохотлив" не е първото нещо, което очакваме да чуем от поет, драматург, меломан и радиоводещ. Един от гласовете на Аларма и Артефир по БНР обаче ни посреща точно така, затова намаляваме звука на собственото си любопитство и хващаме неговата честота.

Започваме с merci beaucoup към Хичкок, Любич и Спилбърг за добрите филмови диалози, които го омагьосват от дете, и продължаваме с voilà през 2005, когато те се превръщат в текстове на първия му албум Tales of the Forgotten Melodies. Така сценичното име на френския хип-хоп продуцент Жан-Кристоф Льо Сау намира подплата и държи конеца смело за всички следващи проекти с ярка концепция – като Dusty Rainbow from the Dark от 2012, който разказва една цяла приказка за малко момче (с отделни късометражки към всеки клип) и юбилейният Phonovisions Symphonic Version, с който през 2014 качва цял симфоничен оркестър на сцена.

По лична карта: Георги Линев, роден в София, с настоящ адрес в Лос Анджелис. По призвание: Kan Wakan, трип-хоп майстор и мозък на проекта, който прави от музиката "захар, пулсираща в цялото ти тяло". Последното четем в Nylon, заедно с куп сладки отзиви за новия му сингъл Molasses, които го поставят високо на алтернативната сцена в Щатите. Днес обаче правим мост през океана, заради новини с местен отзвук – Kan Wakan идва да свири в Терминал 1 на 24 септември, а предстоящият му троен албум Phantasmagoria събира звук дори от Софийската филхармония. Чакаме го готов на пролет, а преди това говорим с Георги за футбола пред блока в Младост, усещането да застанеш пред публика в Лос Анджелис и бавната закуска с баничка и боза, която се оказва момент от типа "very hard to beat".

Попитахме девет човека, които пускат много музика между ушите си, какво въртят на колонките в този тежко почивен момент, а те едва намериха телефоните си, за да ни отговорят ето така. Това са най-топлите съобщения в пощата ни от хиляда години, а всичкото плейлист може да се слуша с дни – на maх и отворени стъкла.

Последните две години й се струват като сто, защото всичко се случва на обороти, които променят и нея в същия бърз такт. Отзад-напред в хронологията се нареждат прогресиращ брой акустични лайвове, формирането на алтернативното комбо RaJa&The Band и първите й авторски парчета.

"Само това мога да правя", обяснява ни вероятно най-силният български дръменбейс/техно/ембиънт артист, а ние повдигаме вежда в любезно неразбиране. Защото под "само това" Иван Шопов има предвид ежедневно композиране на нова музика, ежеседмично пътуване из всеки познат континент за сетове и концерти, продуциране на чужди албуми и чат-пат рисуване на страшна графика.

Ако всичко е въпрос на клик, тук той е двоен. Спойката между Сoл (Chase) и Уил (Status) е толкова добра, колкото и тази между баса и лириката, които се срещат в музиката им още от първия More than Alot през 2008.

Стана ни малко криво, че тъкмо ги чухме тук за първи път (в края на 2013) и датските експериментатори Efterklang сложиха хикс на историята на групата. Бързо след това обаче се разбра, че Расмус, Мадс и Каспер са се надушили с финландския перкусионист Тату Рьонкьо и работят върху нещо различно – много различно, както се видя от първите им концертни кадри заедно.

"Градски герой" вече е банална фраза, но съдържанието ѝ е ясно, вечно и изглежда точно като Тео.

Рок звезда, радиоводещ, а в свободното си време – счетоводител, копирайтър и баща-мечта. Това е Георги Згуров-Гурко, фронтмен на Анимационерите – бандата "малки зелени човечета", които така и никой не успя да сравни с нещо корекомско.

Днес го чуваме слабо в другия край на телефонната линия, но на 16 май в Арена Армеец звукът ще е кристален, а той – на един поглед пред нас.

Гениален цигулар, наистина. Не го казваме, защото всеки го казва – бяхме в Арена Армеец на 29 февруари, когато струните и лъка бяха като жива част от тялото му (и малко по-надолу той ще обясни защо).

"Да пускаш на парти е като да готвиш – понякога ти се получава, друг път не", казва ни скромно, но с ръка на сърцето ние смятаме, че и двете му се получават екстра.

Всяка вечер през 90-те композира по едно парче на компютъра си, но нещата нито започват, нито приключват там и тогава. Връзката на Калин с музиката е горe-долу толкова дълга, колкото собствения му живот, и днес списъкът с театрални постановки и филми, на които е давал октави емоция, пълни няколко страници. Има два Аскеера и два Икара, а за последната година е работил по шест постановки – от Дакота и Любовта на Анатол до Квартет и Чайка. Да, слухът не ви лъже, той е обичайното музикално алтер его на Явор Гърдев, и знаем как разтърсва – сега влизаме на среща с него в най-малкото студио на света, за да открием епицентъра.

Играе глас и китара в групата Hayes & Y, която включва още трима, дебютно ЕР и пет години история. Подгряваха Kasabian на миналия бургаски Спирит, което си е голяма работа, но ние тогава не ги чухме (бяхме закотвени в София да правим списание).

Двамата снежни човеци пред вас са проводника на Future Shorts у нас – помагат на световната платформа за късо кино, с база в Лондон, да пуска насам новата си програма всеки сезон.

В такива моменти обикновено се мълчи и е тихо. Но Дейвид Боуи е безсмъртен и ще продължава да звучи завинаги. Затова днес си пускаме този малък трибют от парчета истории на няколко човека, чиито сърца пропуснаха един удар на 11 януари.

Сухата статистика би казала, че Емилиян Гацов-Елби е композитор, който често работи по театрални и танцови постановки (дотук над 50), има награда Икар за музиката към Психоза 4.48 и постоянно кръжи из континента, за да озвучава различни пърформанси на сцена.