Програмата

Успява да ни пусне малко музика от Виена, точно преди да дойде в Пловдив за One Dance Week с новия си групов пърформанс Скулптури. Оформя го по първия си студиен албум със същото име, но го раздвижва с хореография, за да избяга от стойката на микрофона. Не че се е застоявал дълго пред нея. Всъщност, не се е застоявал никъде – в биографията му има повече от 30 пърформанса в пространства за съвременно изкуство от Барселона и Берлин до Ню Йорк и Сао Пауло. Радваме се обаче, че можем да го видим и чуем често и тук. Ако сте го слушали на живо (или в YouTube), знаете защо е разплаквал публиката пред блока още от дете. Ако не – по наша молба Иво Димчев пуска и свои неща в този плейлист, което вече го прави задължителен.

Откакто го чухме отново лайв миналата есен (изваждайки късмет изобщо да хванем билет), си мислим какво ли чува той – не на сцената, а през времето, когато тя е тъмна. Стана лято, докато го попитаме лично, но точният момент е сега – седмица преди концерта му на Аполония (в същото музикално комбо с Иво Чалъков, Васил Вутев, Петър Съмналиев и страстните беквокалистки Елена Сиракова и Катя Кръстева).

Неизбежно е. Всеки път с Николай и Руслан говорим за музика, но най-често става въпрос за парчетата, които звучат в техния Wrong Bar, групите, които са поканили за концерт в Mixtape 5 или пък какво подготвят за поредния Wrong Fest. Малко преди първия му епизод тази година в Маймунарника (следва и извънградски във Войнеговци през септември), разговорът ни с тях в един дъждовен следобед е малко по-различен – разхождаме ги напред-назад във времето, за да разберем на какво плачат, кого си пускат на две ракии и кой им казва лека нощ.

Когато вдига слушалката от другата страна, Патрисия Каас е в чешки хотел и тази вечер ѝ предстои концерт. Гласът ѝ е плътен и нисък, както докато пее, а ние неволно си представяме как всичко оттатък е черно-бяло и ей сега няколко акорда ще се измъкнат от пианото в стаята.

Наскоро нахлухме в Петък точно в пет, за да вкараме бърз хумор в дългия си следобед с двата сезона на шоуто в YouTube. Така попаднахме на Обръщение към нацията – видео, което пренасочва към Indiegogo кампания с отворена касичка за сезон три.

Още сричаме името му, но това е за да се научим как да го крещим до 7 април. Тогава американският рапър и продуцент завива към Sofia Live Club с турнето си Beneath The Surface, а ние вадим четири наши момчета от фен зоната на концерта и ги питаме защо и с какво Oddisee е топ, дори без да го въртят в "дискотечниците".

Музикалната му машина действа в YouTube от 2009, но трупа сърца от 2012, когато пуска за първи път A Motown Tribute to Nickelback – микс от рок хитове на канадската банда, превърнати в аренби от 60-те.

Всички го питат за астероида, който носи фамилията му на 250 милиона километра от тук. Траекторията на Йордан Камджалов във вселената на музиката обаче е далеч по-интересна. Главният диригент в културния център Хайделберг – с пазено място пред топ оркестри от Берлин до Токио – сега вдига палката си у нас за Мистерия на безсмъртието, сочейки дълбоко навътре към сърцето на Моцарт.

Ако емоциите на милиони играят по цигулката ти, можеш да владееш света. Но защо да го правиш, щом цялото кълбо вече ти е "вкъщи"?! Така спорим със себе си след разговор с Ара Маликян – ливанецът с испански паспорт, който ще се разхожда и на българска земя на 28 февруари.

Преди точно три години Евгени Енчев и останалите от So Called Crew взимат едно мазе в Борово (където някога се запознават) и започват да леят бетона на първото си студио. Да правят хип-хоп заедно е почти като строеж – един слага основата, друг подравнява, трети реди нагоре, докато накрая някой влиза и казва "получило се е страхотно".

Вдига слушалката с "Ще трябва да извините пресипналия ми глас, май съм болен", а в следващите 50 минути изпуска и две-три прозявки по скайп линията Париж-София. Не го приемаме лично, знаем къде е бил допреди малко – на резидентския пост в клуб Concrete, който лежи на брега на Сена и почти никога не спи.

Когато се свързваме с Her, слушалката вдигат двама мъже – французите Симон и Виктор, които обличат любовта си към жените в музика, способна направо да ти свали дрехите.

Сменяме вече четвърти календар, откакто Иво взима решение с новогодишен нрав – да не работи като улегнал икономист, а да използва ноу-хау от миналото си за професия с по-широка яка. Опитът му като барабанист в рок банда, водещ на радиопредаване и автор в блог води до идеята "сайт за музика", а приятели веднага дават рамо (прерийната лисица от логото, например, е опитомена от илюстратора Гергана Станчева). По средата на скайп моста Берлин-София днес се срещаме заради резултата: Stereofox e музикална онлайн платформа "за хора с отворен вкус".

"Можем да бъдем герои, завинаги. Какво ще кажеш?" Безкрайният лууп с Heroes на Дейвид Боуи още върти главите ни – 12 месеца, след като годината ни пусна по нанадолнището си.

Той е софийски поет-революционер, който предпочита да стои встрани от хип-хоп клишетата – заменя ги с експериментален звук и една много, ама много особена поезия, някъде по средата между споукън уърд естетиката и класическия рап.

Спира да бъде Йоана още в първия си ден на Земята, когато баща ѝ я съкращава до тези четири щастливи букви. Днес те са бонус към най-големия късмет на света, който комбинира със здрава работа, за да подпише две рап банди, а от август насам – и визитката "мениджър събития в Mixtape 5".

Азам Али пътува постоянно, но не с огромната раница на гърба и картата на далечни места в джоба. Родена е в Иран, израснала е в Индия и САЩ, а в песните ѝ се събират и разбират персийска поезия, турски фолклор, индийски мотиви и западноевропейска средновековна музика.

Да говориш със Соул Уилямс е особено преживяване. Бързо разбираш, че рапърът-поет-хип-хоп-активист не е само истински ерудит (за което си подготвен), но и тотален познавач на английския език с речник от ултимативните един милион думи.

"Не съм много словоохотлив" не е първото нещо, което очакваме да чуем от поет, драматург, меломан и радиоводещ. Един от гласовете на Аларма и Артефир по БНР обаче ни посреща точно така, затова намаляваме звука на собственото си любопитство и хващаме неговата честота.

Започваме с merci beaucoup към Хичкок, Любич и Спилбърг за добрите филмови диалози, които го омагьосват от дете, и продължаваме с voilà през 2005, когато те се превръщат в текстове на първия му албум Tales of the Forgotten Melodies. Така сценичното име на френския хип-хоп продуцент Жан-Кристоф Льо Сау намира подплата и държи конеца смело за всички следващи проекти с ярка концепция – като Dusty Rainbow from the Dark от 2012, който разказва една цяла приказка за малко момче (с отделни късометражки към всеки клип) и юбилейният Phonovisions Symphonic Version, с който през 2014 качва цял симфоничен оркестър на сцена.