Сърце, заровено в музиката

14 април 2014 текст Дима Чакърова, снимки © Lisa-Marie Mazzucco
Пианистката Надежда Влаева е от хората, за които музиката е живот и животът без музика не би бил възможен. От онези изпълнители, които търсят съвършенството в изпълнението и не спират да гледат на света с широко отворени очи. От първите срещи с пианото в семейната къща на стара софийска улица, през дебюта в нюйоркската Carnegie Hall през 2000-а година, до наши дни Надежда е красиво и дълбоко отдадена на пианото. Както споделя за нея ръководителят на Guarneri Quartet Арнолд Щайнхард – тя е ”от хората с изключителни способности, за които често мечтаем, но които рядко срещаме”.
Всички ние ще можем да чуем неин рецитал в студио 1 на БНР на 22 април, а малко преди това се чухме с Надежда за няколко важни въпроса (и отговора).


Здравей, Надежда! В коя точка на света те намираме?
Здравей. Днес съм в Ню Йорк Сити.

Къде най-често те води твоята програма и има ли място, на което си попаднала по повод твой концерт и то те е изненадало неочаквано?
Най-често кръстосвам между Северна Америка и Европа. Гледам с широко отворени очи всяко място. Правя снимки. Времето е малко и искам да запомня всичко. Най-много ме изненадват хората. Интересно ми е как им влияе географски и исторически това, което ги заобикаля. Научих се да не деля концертите на малки и големи, тъй като и най-малките могат да бъдат начало на нещо голямо или интересно. Преди години свирих концерт в радиото в Хонолулу и там изведнъж от публиката изскочи една патриотично настроена и много вдъхновена българка, размахвайки българското знаме. Беше пълна изненада. На едно друго място пък, доста лишено от природна красота, даже бих казала непривлекателно, срещнах толкова интересни, невероятно красиви душевно хора. Такъв контраст. Чудех се откъде черпят вътрешното си богатство. Имам много историйки. Интересно е странстването по света.

Колко дълъг е пътят от България до Ню Йорк, където е домът ти в момента, и ако се наложи да го извървиш, пак ли би тръгнала по същия път?
Живея в Ню Йорк от години. Живях и в Холандия, преди да дойда тук. Спомням си едно пътуване до Холандия с автобус – отне 57 часа в жегата. В сравнение с това пътуването до Ню Йорк е някакви си мизерни 12-14 часа. А за другия път ако говорим, този същинския, е пътят към себе си. Той ми се струва безкраен. Трябва да полетиш, да повървиш, да поспреш, да се огледаш, да си станеш приятел даже и откъдето и да минеш, пак трябва през себе си да минеш.

Започваш със свиренето на 5 години, а на 15 години печелиш първа награда от международен конкурс – имаш ли спомен как избра пианото?
Имахме пиано вкъщи, на което баба ми свиреше. Първоначално аз само танцувах на фона на Шопен и Бетовен. После реших да се заема и с клавишите, поощрявана от нея. Звукът на пианото винаги ме е привличал най-много, пък и ми се виждаше удобно като инструмент.

Критиката очевидно те цени високо и сред мненията за работата ти четем – ”...свири свободно, сякаш пее птица” на маестро Лазар Берман, в тази връзка – на кого се доверяваш за оценка на работата ти?
Много е важно един артист на първо място да търси собствения си глас и да се доверява първо на себе си, защото изкуството колкото е по-индивидуално, толкова е по-уникално. Извън това имам огромно доверие на съпруга си, който се занимава задълбочено и професионално с музика. Ние пианистите сме толкова увлечени в процеса на изпълнение, че винаги ни трябват още едни уши да ни чуят отстрани. Критичността е много важна по пътя на съвършенството, към което се стремим. Но трябва и подкрепа. В този смисъл – той съчетава и двете.

Имаш ли любим композитор, чие произведение би могла да свириш непрестанно и всеки път да откриваш нови неща?
Композиторите от епохата на Романтизма продължават най-много да ме омайват. В началото беше Лист. Сега съм се влюбила в руските романтици. Имам по-скоро любими пиеси, отколкото композитори. Преди години бих казала сонатата на Лист, но сега не са една или две творби. Настроението е много важен фактор, тъй като емоцията е решаваща. В един момент ще съм луда по Александър Владигеров токата, която ще ме носи във вихъра си. А в друг момент ще повтарям ненаситно един съвършен прелюд на Лядов и ще се топя по божествената красота на всеки тон.

На 22 април имаш концерт у нас, който посвещаваш на паметта на твоя преподавател от Музикалната академия – проф. Антон Диков. Какво е усещането да свириш на родна земя?
Много съм развълнувана. Има хора в публиката, които са ме слушали още като дете и трепетно са следили развитието ми. Присъствието на моите родители, роднини, приятели, колеги и преподаватели ми носи много топлина и усещането е невероятно. Също това, че посвещавам концерта си на професор Антон Диков е голяма чест за мен. Имам чувството, че ще го срещна в залата и ще бъде сред нас. Навява ме носталгия. Но съм щастлива, че съм имала късмета да се докосна до голямото му изкуство.

Познаваш ли своята публика тук и по какво тя се отличава от тази по света?
Мислех си, че я познавам, но последният път, когато свирих в София, установих, че има и много непознати лица. Това ме радва. Усещам нашата публика като много зареждаща. Мисля, че българите са чувствителни души или поне тези, които се интересуват от изкуство. Надявам се да успея да се настроя към тази тънка струнка на душата на слушателя и да я докосна. Има и още едно нещо, което никога не съм виждала по света –колко много хора поднасят цветя на изпълнителите тук, като че ли искат да поднесат и нещо от себе си в знак на благодарност. Дали получа цветя или не, това не е толкова важно за мен, колкото ме интересува тази изразителност.

Знам, че си силно запалена и по фотографията, а също така правиш декорация на торти и сладкиши – творческата ти енергия очевидно протича през пръстите. Някога представяла ли си си, че ще се занимаваш с нещо друго?
И да, и не. Да, защото аз много лесно се запалвам по много неща, най-вече тези, които са свързани с изкуство и със създаване. Даже ми трябват два живота, за да осъществя всичките желания. От друга страна, това е начин да видя музиката от един друг ъгъл, да пречупя погледа си през една друга призма. Да избягам, да се заредя и да се върна, за да намеря сърцето си още по-дълбоко заровено в музиката. Музиката е най-красивата магия.

Ако трябва да дадеш само един-единствен съвет на своята дъщеря, която също свири на пиано, какъв ще е той?
Да вярва в силата и уникалността на духа си и таланта си.

Рециталът на Надежда Влаева в студио 1 на БНР, 22 април, 19:30, вход свободен

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.