Тангото като страст и летеж



9 април 2014 текст Августа Манолева
Мария Мартинова е от оная порода българи – музикантите, които винаги ни карат да се чувстваме талантливи, умно скитащи номади и във вечен летеж, поне докато работата ни вдъхновява. Тя е пианистка, обходила света не само с класическия репертоар. Танго културата е другата отдавнашна нейна страст, която я кара да създаде концепцията Tanguarda. В София пристигна с класни музиканти, за да представят програмата Танго без граници (зала България, 9 април, 19:30). Световноизвестният аржентински бандонеонист Марсело Нисинман, един от най-търсените европейски контрабасисти – Винфрид Холценкамп, изявеният холандски цигулар Даниел Роуланд, заедно с танцьори от Франция Селин и Жереми. Не случайно те са гвоздеят на Европейския музикален фестивал, а с концерта си ще подкрепят кандидатурата на София за Европейска столица на културата 2019.


Как изглежда съпоставката между музикалното образование в България и престижното Juilliard School в Ню Йорк?
Усетих голяма разлика между основата, с която бях отишла, и представите, които имах за Juilliard. Веднага взеха решение да не посещавам повечето им теоретични класове, например, бях толкова добре подготвена от България. По мое време образованието ни беше на изключително високо ниво – малкото позитивни неща, останали от старото комунистическо (използвам думата неутрално, като исторически момент) време. Разликата е фрапираща - в Juilliard на студентите първа година дават диктовки, за интервал например, които тук правим на 5-6-годишна възраст – в другите държави няма музикални училища. Води се за най-престижния по простата причина, че 90% от енергията на институцията отива за поддържането на имиджа. Това е фабрика, от която в повечето случаи излизат машини. Естествено, звучи изключително впечатляващо да си кадър на Juilliard School, но истината е, че поне за музикалния департамент, е на доста задно място. Нивото, разбира се, е много високо – на добре тренирани машинки! За артисти обаче, не може да се каже. Тенденцията е да се свири по политически коректен начин, т.е. по начин, който не засяга ничие мнение.

Днес, има ли различни системи, навремето, понятно, съществуваше единоборство между руската и американската школа на преподаване?
Ерата на силните институции приключи – Московската срещу Парижката консерватория, например. Свързано е включително с миграцията на професорите – всичките силни руски професори са или в Израел, или в Америка. Не е задължително да е престижно учебното заведение, а е обвързано с качествата на преподавателя. Може да е малко, неизвестно мястото, но преподавателят да е фантастичен, да вади страхотни кадри. В Juilliard, до момента в който се преместих в Кралската академия (Лондон), при много сериозен преподавател – Хамиш Майлн, водещ пианист, бях в клас от 48 човека! За сравнение тук, в България, никога не се е цепила минутата по часовник кога ще приключа, а съм имала уроци по три и по пет часа, не се е спирало, докато с абсолютно внимание не се пипне всяка нота.

А като стил?
Отидох доста изградена и с ясни идеи какво искам. Така че дори и да е имало специфичен стил и насока, търсени от учебното заведение и преподавателя, не ми е повлияло. По-скоро контактите бяха на взаимна обмяна, поне такова ми беше усещането. Взела съм от всеки преподавател, както и от музиканти, не непременно педагози, но пък концертиращи артисти.

Какво искате да отдадете и да получите от отсрещната страна, когато  преподавате?
Работата с един човек е вид психология. Преподаването ми е голяма страст, защото е начин да вникна в мозъка и в душата на човека срещу мен. Важно е да видя и да уважа характера на младия музикант. Не вярвам, че може да се преподава по един и същи начин на различни хора. Давам им информация, в която силно вярвам. Музиката изисква абсолютна безкомпромисност и пълно отдаване, с всеки фибър. Естествено, зависи от възможностите на човека – до каква степен е вникнал в нея, докосването до техниката, все индивидуални неща.

Делят ли се сцените на големи и малки?
Няма такава разлика, дори е погрешно да се делят, както и дали има двама човека или публика от 1500. Покоряването на сцената е вързано най-вече с покоряването на самия себе си и на собствените демони, защото всички артисти ги имаме. То е и непрекъсващ процес с много лични неща. Например, как се чувстваш през деня, през какво преминаваме в даден момент лично. Поне аз намирам, че това много афектира нещата. Не мога да дам отговор с формула, но е важно да се стъпи на сцената с отворено сърце пред публиката.

А може ли на всяка сцена да се свири всичко, например на Гевандхаус – танго?
Но, да, абсолютно. Много хора мислят погрешно за тази музика, а в нея има толкова стилове и богатство на репертоара. Дори в Гевандхаус много добре бих си представила Пиацола, чиято музика е за голяма зала, както може и да е за съвсем малка. Репертоар от този жанр е подходящ за най-различни видове сцени, включително по-стриктно класически. Красотата на тази музика е в амалгамата от елементите на стилове, подходяща е за различни видове публика - която слуша класическа, съвременна, популярна музика, джаз. Това е една от магиите на тангото.

По-лесно ли се свири където ви познават или там, където нищо не знаят за вас?
Не мисля че е по-лесно да се свири пред публика, която ни познава, напротив, изискването е още по-високо. Когато вече съм дала на тази публика, е важно следващия път да надскоча нивото си.

Кога как подбирате репертоара си?
Никога не съм работила по начин, който цели да се подмажа на публиката. Вярвам, че ако публиката е интелигентна, дори да не е запозната, ще разбере посланието на програмата. Защото аз винаги избирам програмата с идеята да разкаже нещо. Когато се прави пиар на един проект, не може на всеки да се угоди. Един ще дойде заради включването на бандонеона като инструмент, друг защото не е чул Мария Мартинова от 20 години, трети, защото танцува танго или от чисто любопитство. Има различни елементи, които играят своя си роля.

Отношението Ви към миксирането в живота, в професията, в музиката?
В музиката смесване на жанрове съществува, откакто я има. Какво мислите за Бах, който в по-голяма част от творчеството си използва популярна танцова музика? Същото е при Моцарт, Шуберт, Шопен и още други композитори, които са причислени стриктно към класическата музика.
Миксирането на професиите съществува също отдавна, сега е момент на завръщане към ренесансовия човек: Леонардо да Винчи е художник, учен , писател, анатом; Лист е композитор – от първите поп звезди, но е посветил живота си и на духовна дейност; Антъни Хопкинс – от кумирите ми, е сред най-гениалните актьори, обсебващо посветен на композиторската си дейност. Което става в момента обаче е свързано с друг елемент, в различните дейности нещата се занемаряват и не се правят с максимализъм. Аз танцувам, бих го правила, ако реша с това да си вадя хляба. Но не мисля че е редно, защото има професионални актьори, много нива над мене.
Колкото до миксирането в живота, моментът е личен, свързан със съдбата и решенията, които всеки взема за себе си. Смяната на местоположения от чужбина в чужбина никога не ми е била налагана. Мой избор е. Оказа се, че по душа съм космополит, номад. И така се разви животът ми – следвайки артистичните си мечти, те ме заведоха до различни места.

А как го синхронизирате със семейството, с детето и партньора си?
Аз нямам партньор, откакто сме се разделили с бащата на моя 6,5–годишен син Александър-Константин или Косе Босе. Живея абсолютно сама с детето ми в държава, в която дойдох преди няколко години. В момента съм в Брюксел по чисто практически причини. Избрах мястото, защото е профилно, бих се чувствала удобно, а и синът ми е с лесен контакт с баща си – Холандия, където живях преди това. С всичко се справям сама, нямам приятели около себе си и има моменти, в които е изключително трудно. Чак сега започвам да изграждам хубав приятелски кръг.

Каква Ви е релаксацията тогава?
Нямам време за релаксация. Всеки път се питам - "Е, как успях да се справя?". С някакво чудо, с усилие, в хронично състояние на тотално изтощение. Със Skype, това ми позволява да съм в контакт с най-близките приятели в Лондон, където прекарах 9 години от живота си. А понякога с много плач, с много тъга, с чувство на болезнена самота. Аз нямам личен живот, нямам време за такъв. Моята професия е моят живот. Няма сценарий в който от 9 до 5 съм музикант, от 5 съм Мария Маринова. Релаксация е работата ми, защото летя когато съм на сцена. И ангелът – синът ми, е такава усмивка и вяра. Роден с голяма музикална дарба, което ме ужасява, трябва да я развия, имам тази голяма отговорност към него.

Тук сте със състава Тanguarda, но твърдите, че единственият постоянен член сте Вие. Тогава не е ли по-скоро идея, отколкото състав?
Да, Tanguarda е идея, а не група, ансамбъл от музиканти. Под шапката на този проект има различни формации - квартет, скоро ще има квинтет, трио, дуо. Много е символична идеята, защото създадох ансамбъла в особено специфичен модел от моя живот. Всъщност, Tanguarda символизира всичко, в което вярвам като артист.

Какво имате предвид под специфичен модел?
Работех с мениджър, който разруши важен мой ангажимент и ме отврати от бизнеса с музиката, не от музиката. За период от време прекратих да свиря. Почти година отказах да докосна пианото. Бях в постоянен контакт с музиката чрез преподавателската си работа, но категорично взех решението за известно време да се оттегля от концертна дейност. Съвпадна с момента, когато открих тази музика, защото бях слушала години наред Пиацола, но не бях навлязла в културата й. Превърна се в обсебваща мечта и нужда, нужда, да изсвиря музиката. Усетих я дълбоко в себе си, че чрез нея мога да изразя много от нещата, в които вярвам като човек, музикант и артист.

А как финансирате Тanguarda?
Финансирам всичко сама, откакто съм създала проекта. Посветила съм което мога на тази идея, всичката си любов, енергия, време, усилия, контакти и финанси. Инвестирам – душевно и материално.

Колко време се задържа една група от проекта?
Първоначално смятах да има постоянна формация. След известно време установих че идеята не е добра. Фиксирането само върху определена група нямаше да ми даде възможността да се свържа с артисти, с които исках да имам колаборация и постепенно нещата се развиха.

Не се ли получава разноликост?
Тя също е свързана с репертоара, който работим. Тангото е толкова разнолико, че е естествено и логично ансамбълът да бъде базиран с музиканти най-подходящо избрани за определен репертоар, програма. Които са с усещане за дадения стил.
Нещото, което не е решаващо е, дали даден музикант ми харесва на лична основа. Съсловието често функционира по такъв начин: симпатичен ми е, приятелче ми е. И си правим услугата – ти на мене, аз на тебе. При мен обаче – не. Понякога първо е желанието да работя с определен музикант и тогава избирам програмата.

Свирите с музиканти от различни краища на света, как се събирате, как репетирате?
Ако вземем за пример предишния състав - музикантите бяха от различни краища на света, но всички живееха в Париж, аз бях човекът, който ходеше за репетициите от Брюксел. Със състава, който водя сега в София, единият от музикантите живее в Лондон, другият в Германия, третият между Париж и Швейцария, репетициите са в Брюксел. Това е планувано със седмици и месеци предварително, защото са хора, които имат ангажименти с години напред.

Концепцията Ви за репертоара сега – опорни автори или произведения?
Решихме програмата двамата с Марсело – бандеониста, който предложи няколко произведения, но като цяло програмата дойде от мене. Исках да бъда с ансамбъл, с който не сме свирили досега. Представих Тanguarda в България – това ще е нашето четвърто гостуване - в София 2009, на Варненско лято, на Мартенските музикални седмици 2012. Пазя програмата за концерта в София, не исках да има вече свирени пиеси. Но са и произведения, които съм бленувала да изсвиря. Отделно исках да представим творби на Марсело, фантастичен композитор и аранжор, друг важен елемент. А и програмата така да е направена, че да се представят различни аспекти на съвременното танго, защото няма да има традиционен репертоар. Фокусът, почти изцяло, е с танго от Пиацола до наши дни.

А каква е разликата между съвременното танго и класическото?
Напълно различни са. Пиацола е променил трактовката на езика на този жанр. Съвременна класическа музика с много елементи на джаз, фолклор – не може без тях, защото в базата на танго музиката има фолклор. Традиционното танго се е писало по формули. В златната му епоха, 30-те и 40-те, е имало най-различни стилове, но всъщност водещ е стилът на оркестрите. Напр. оркестърът на Освалдо Пулиезе (от големите фигури в историята на тангото, пианист, композитор, аранжор, имал е оркестър), оркестърът на Хуан Д’Аренцо, Карлос ди Сарли, Родолфо Бяджи. Ако и стиловете да са различни, формите са три: танго, милонга и валс. Пиацола е бил мразен и пребиван на улицата, защото вкарва елементи от други жанрове и излиза от формулите.

Наричате тангото музика на емигранта?
Корените на тангото са в Африка – Ангола. А бандонеонът е немски инструмент, за мене той символизира тангото. Това е музика на крайностите, на противоположностите, както е в живота, контрасти – радост, мъка, смях, сълзи, любов, омраза. По същия начин един от най-ярките символи на културата на тангото – бандонеонът е парадокс. Църковен инструмент, създаден да замества хармониума, но в ръцете на немски моряк се оказва в публичен дом. Святото и земното в едно, както е и тангото. Показва действителността каквато е – елегантността на тангото и смърдящите на урина улици.

Танго без граници на Tanguarda е в зала България, 9 април, 19:30, 10/15/20лв

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.