Ред в хаУса

19 септември 2012 текст Клодин Жендова, снимки Стефан Ботев
Стефан Голдман е диджей и продуцент от българско-германски произход, издавал за лейбъли като Perlon и Cocoon. Пуска в клуб номер едно в света (ако вярваме на класациите, публикувани по английските музикални медии) – Berghain, и пише статии за месечния флайер на същото място. Стефчо обича да работи сериозно и да се забавлява шегаджийски, мастиката му се услажда, кебапчетата също, а партитата, на които застава зад пулта, обикновено са много, много приятни.


Как стартира приятелството ти с музиката и кога нещата придобиха професионални измерения?
Родителите ми се занимаваха с музика и постоянно ме влачеха по разни оркестрови репетиции. Писнаха ми уроците по пиано и започнах да свиря на бас китара. Като не успях да докарам бруталните бас линии на електронната музика с баса, си купих семплър и се заех да ги продуцирам. С някои от първите ми парчета получих договори с Classic в Англия и с лейбъла на Джош Уинк - Ovum в Щатите. Та оттам тръгнаха нещата.

Помниш ли първото си парти?
Какво, детски рожден ден ли? И как Пешо изля ракията в плодовата салата? Първото сериозно парти, което посетих, беше Shy FX в един клуб в Берлин. Беше жестоко – брутален джънгъл. В България пък бях на един от първите Метрополиси. Там някакви пичове въртяха прожектори на ръка, за да има светлинно шоу. Ентусиазмът беше на много високо ниво тогава.

И когато музиката свърши…
Занимавам се професионално само с музика и издаване на такава. В личен план, разпускам по турските кебапчийници на Берлин или пък посещавам културни събития в заведения с имена като Чака-рака 2.

Мач с мач не си прилича, парти с парти – също. Когато пускаш музиката, как достигаш до онази връхна точка, наречена е***и купона?
Гарантираната рецепта, и това съм го пробвал на четири континента, ако броим Балканите за такъв (чисто културно погледнато), е да се врътне един кючек между нормалните тарикатлии от сорта на Moodymann и Ricardo Villalobos. Нямате си представа в Токио колко оценяват Оркестър Кристали. Пусках ги през миксера на David Mancuso. Иначе обичам разнообразието. Пускал съм в миниатюрни ъндърграунд клубове и в големи фестивални халета. Понякога правя неща, които са само за слушане, не за гюбек - сериозни работи по концертни зали, ама айде да не обсъждаме, че ще ми изстинат кебапчетата.

Щом кебапчетата са ти така любими, сигурно и „шкембето люто, горещо ти е най-любимото нещо”. В тази връзка, кажи за шегата с попфолка.
Няма абсолютно никаква шега. Както и да я гледаме, чалгата е най релевантният принос на Балканите към съвременната музикална култура. За 20 години друго не се е случвало. И то погледнато популярно, авангардно, концептуално или както си искаш. Без да обиждам някого, каквато и да било форма на западен стил в български вариант не впечатлява никого извън България. Където впечатлява, например в музиката на KiNK, просто няма нищо локално. Това можеше и някой от Амстердам да го направи. Има нещо релевантно, което може да обогати застоялата и заспала западна култура, и това е чалгата. Тогава няма причина да не навлезе - като инжекция мастика в изстудена диня. И докато местните продължават да се колебаят, аз просто го сторих. Не е до еклектика, а до идентифициране на нишата и нейното моментално присвояване.

Партито, с което особено много се гордееш?
Честно казано, новогодишното парти във Влайкова в София си беше много приятно. Едно е да си някъде на чуждо и да издивяват хората, макар и да ми е много драго това. Ама друго е да се размажеш приятно с приятели. Има един шот Хемингуей, който сервират в клуб Berghain в Берлин, който ми е нещо като клуб „домашна база.” Та този Хемингуей стана емблематично питие на компанията в София – ХемДМА. Не мисля, че в Берлин някой толкова го е оценил. Едно на ръка, че парчетата на Милко Калайджиев, които вплитахме между траковете на Carl Craig и Elektro Guzzi, допринесоха за усещането.

Първият и последен винил, който си купил?
Първият - албум на Iron Maiden. Или както казват феновете – Maiden 88. Последно си купих нещо на Shackleton. Много приятни арабески ползва този – а как ли му е хрумнало?

Ако погледна сега в плейъра ти, какво ще намеря?
Намеса в интереса на Валдес и On the corner на Майлс Дейвис. Класики!

Откога готвиш албума и какво откриваме вътре?
Преди 4-5 години издадох клубен албум. След това правих само сингли и интелектуалщини – ремикси на Стравински и Fennesz. Когато се занимаваш с електронна музика, сингълът си е обичайният формат… Отне ми доста време да намеря концептуална нишка, с която да оправдая албум. Когато веднъж открих обединяващата концепция, самата продукция беше готова за пет месеца. Винаги съм харесвал силни мелодии, но доскоро ми се струваше, че стандартните тоналности са изчерпани. А и не исках да прибягвам до академични микротонални концепции. В един момент се случи така, че гледах едни приятели, които бичиха чалгички в Сандански. Свиреха на йоника Касио Ориент мастър в арабски гами, въртейки едно колелце, с което стават много игриви мелодиите и си казах - това е!

Ще има ли и подходящи за траковете в албума видеа?
Намерих едни авангардисти в София, които много добре разбират какво търся - филмов синтез между ранната Тони Дачева и късния Anton Corbijn. Първият клип се развива около боклука на София – нещо като филм паметник за сизифовите усилия на трудещите се в чистотата. За втория още мъдрим нещо около Азис и „смъртта на големите босове.”

Персоналните ти открития напоследък?
Книгите на Георги Стоев и коктейл трикольор: мастика, мента, Аперол.

Колко често идваш в София и какво харесваш и не харесваш в града?
В София цял живот съм бил само сезонно. Идвам когато мога - лято, Коледа, понякога и за Великден. Харесва ми купонът, яденето, пиенето. Хората знаят как да си прекарат времето. Няма „какво не харесваш“ – ако не ми харесваше, нямаше да идвам.

А лятото в България за теб е свързано с...
Мастичене.

Албумът 17:50 излиза официално на 24 септември.
Повече за него на soundcloud.com/stefangoldmann.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.