Центърът на танца: Каори Ито

1 август 2019 текст Севда Семер снимки Gregory Batardon
Най-важната й цел е чрез танца да направи невидимото видимо. Каори Ито, която е родена в Япония, но живее в Париж, показва на сцената чувства, разказва лични истории и винаги говори направо.


Прави скок към хореографията и съвременния танц от класическия балет, когато той вече не успява да отговори на въпросите й, и има няколко представления, с които обикаля света. При нас на One Dance Week през септември я води Танцувам, защото не вярвам на думи – спектакъл, в който кани своя 71-годишен баща Хироши, скулптор без опит в танца, да пробват да се свържат един с друг на сцена. Дали успяват, слушаме Каори през камера от Ню Йорк, където е на гости на брат си, в откровен разговор за влака като дом, хумора като връзка и красотата на човешкото в танца.

Въпроси по списък
Когато се преместих от Япония, с баща ми имахме помежду си тишина, дълга 13 години. Имах много въпроси, които исках да му задам. Направих списък от около 200 неща от сорта на защо украсявахме с динозаври, вместо с коледни дървета, защо слагаш изкуствените си зъби на мивката или защо се държиш така с майка ми – ревнуваш ли я от брат ми? Той ми беше споменал, че иска да танцува с мен, а аз му казах, че за да стане, ще трябва да отговори на всички тези въпроси. Понякога може да изглежда, че отговаряш, без всъщност наистина да го правиш – затова исках диалогът да бъде повече през това, че се държим за ръце, гледаме се в очите, докосваме се, изобщо все неща, които рядко се случват в Япония. Много хора смятат, че сигурно сме станали по-близки, защото танцуваме заедно от 4 години, но не – за мен е повече процес на приемане на отношенията ни и на факта, че те не са утопични. И за двама ни е ясно, че отново ще бъдем отдалечени след турнето, така че представлението е всъщност едно бавно сбогуване.

Дъщеря & шеф
В танца баща ми ме слуша, но иначе не иска много да се адаптира. Хич не му харесва да бъде нает от дъщеря си и затова често идва при мен и се опитва да се меси – казва ми например да уволня някой техник (използва авторитета си от това, че като млад е работил в театъра). Беше проблем, че той няма доверие на другите. Вярва обаче на мен. Обича ме толкова много, че дори имам чувството как за това представление жертва стария си живот и сега живее за втори път. В началото се притеснявах, че ще падне и ще се нарани или дори че ще получи сърдечен удар, защото понякога се разплаква по време на танца. Той започна да танцува, когато беше на 67 и го прие сериозно – оттогава всеки ден ходи във фитнеса (от което майка ми е щастлива) и тялото му се промени истински. Порасна му коса, ходи много по-бързо от преди, мускулите му са различни. На сцената баща ми е невероятен. Сияе. Намирам го за изключително красиво, когато един изпълнител си позволи да бъде човек. Обичайно казваме, че актьор или танцьор не бива да си партнира с дете, животно или възрастен човек – те са изключително силни.

Да се научиш да живееш
Покрай това представление се промених. Мисля, че станах по-спокойна, но по-важното е, че повече се опитвам да живея. Преди 2 години станах майка, което също ме научи на много – преди толкова репетирах, че не ми оставаше време за нищо. Сега съм решила, че няма да напускам Париж за повече от 2 седмици, когато съм на турне, и това ме заземява. Харесва ми да стоя в градината на къщата ни, да прекарвам време със сина си. Той още не ходи на детска градина и пътува с мен – наблюдавам как започва да приема влаковете за вид дом. Децата спят с играчка: не и той, сигурно защото още сме много близки. Чувствам се добре, когато мога да съм полезна за него. А това, че имам син, задълбочи и връзката с баща ми. Рядко се виждат, но той всеки път ми казва, че е щастлив да прекара време с внука си, макар че може да е последната им среща. Имам чувството, че това е хубав начин да се живее – да си съзнателен за края ти помага по-добре да се свързваш с другите. Уди Алън казва, че не го е страх от смъртта, но не иска да е там, когато тя се случи. Странно изказване. Доста хора умират, нали така? Няма защо да бягаш от тази тема.

Японка? Европейка?
През татко си исках да се свържа с Япония. Мисля, че това и при вас е така – бащата е важен, фигурата му има дълбоко значение. През него опознах културата и корените си. Докато живях в Япония, се чувствах зле, но хубавото на това да напуснеш страната си е кратката криза на идентичността. След нея си свободен да избереш кое е добро в държавата ти и кое – не. Сега сама избирам доколко съм японка и доколко – европейка.

Не това, твърде лично е
Няма нищо твърде лично, което да не мога да сложа на сцена. Тя е сигурен защитник. След представлението с баща си направих още две за най-важните ми връзки – едно с приятеля ми и едно със самата мен. Да покажеш нещо в представление означава да превърнеш една истина в история. Понякога се чудя дали е правилно да изкарвам личното, но виждам как то може да трансформира и други, особено ако е разказано с хумор. В танца с приятеля ми говорим за миналите си връзки и всичко е истина. Забавно ми е да говоря от сцената за първия си оргазъм, когато бях на 7 (в джакузито с балончета имах кратък щастлив момент) или за първата си целувка на 15 – бяхме яли сладки картофи, така че имаше такъв вкус. В танца търся усмивката – важна връзка между изпълнителя и публиката.

Танцувай и ще ти кажа какъв си
Характерът ми се показва, докато съм на сцената, затова и танцът е добър начин да се опозная. Тялото казва много, всичко ми става ясно, докато гледам стойката на някого или как върви, как е построена фигурата му. Когато карам някого да танцува, научавам за психиката му, виждам откъде мисли – някои хора мислят с главата и когато работят с тялото си, нищо не идва надолу. В индийската традиция се казва, че имаме няколко центъра: на духовност, мисъл, говор, емоция, секс. Този на танца е на 3 пръста под пъпа, но всички центрове трябва да бъдат активизирани, за да бъдеш добър изпълнител.

Небето е невероятно, небето е безинтересно
Когато дойдох във Франция, не говорех езика, така че се налагаше дълго време да стоя в тишина, да наблюдавам и слушам. Това не се е променило и до днес – мълчанието е важно за мен. А щом говоря, нямам нужда да украсявам нещата. Питам хората "как си?", но бързо отивам към същността на разговора, нямам време за заобикалки. Когато обявиш нещо елементарно като "небето е красиво", въпросът е как го казваш. Живяла съм в Ню Йорк и разликата между американците и французите е толкова видима: първите винаги преувеличават; вторите твърдят, че всичко е скучно. Ако нещо им хареса, французите казват "не е напълно безинтересно" – мисля, че намират някакъв вид креативност в това да дефинират нещата през отрицанието им. Моят начин на общуване е пълната откровеност.

Танцувам, защото не вярвам на думи на Каори Ито и Хироши Ито е на 28 септември от 20:00 в Драматичен театър Пловдив, билети 10-15лв от epaygo.bg

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.