Границите на анархията

28 май 2014 текст Анастас Пунев, снимки Piotr Lis
Рядкост са текстовете, които могат да извадят на показ 12 еднакво плътни персонажи, всеки от които със собствена линия на развитие. А още по-рядко се случва един подобен текст да заживее успешно два пъти като филм и още поне три като спектакъл, каквато е съдбата на 12 разгневени мъже от Реджиналд Роуз. С подобно наследство не ти остава друго, освен да се провалиш, но за полския режисьор Радослав Рихчик идеята за провал е по-силна от наркотик. Още на 3 юни в Младежки театър Николай Бинев ще се убедим в горното, и то не защото постановката на младия режисьор ще бъде провал, а заради способността му да прави радикални прочити.


През последното десетилетие 12 разгневени мъже беше поставена на сцени като Лондон и Бродуей. Защо този внезапен интерес към една почти 60-годишна телевизионна драма?
Не мисля, че има някаква друга причина, освен че един перфектно написан текст за дванайсет актьори винаги би свършил безценна работа. Все пак ще си позволя да дам още едно обяснение – връзката между случващото се на сцената и публиката. Ако приемем, че публиката е женска, изведнъж се отприщват примитивни страсти. Спектакълът се превръща в шоу, в нещо като игра, в която мъжете се борят като гладиатори в името на справедливостта. А женският глас е гласът на съдията.

Значи не те вълнува нито социологическия, нито психологическия прочит на текста, така ли?
Да, точно така.

Но, все пак, това е една съдебна драма, която чисто формално може да се превъплъти в обикновена кримка в стил Джон Гришам. Как режисьорът да избегне това?
В нашето представление не използваме маси и столове като в романите на Гришам. Своеобразният ни дебат прилича повече на танц. Дванайсет мъже и едно голо пространство с микрофони. Може би точно от това има нужда истинският хорър.

Друга особеност на текста е, че той е силно ангажиран с американското общество. Изкушил ли си се да включиш някаква доза антиамериканизъм в спектакъла?
Абсолютно не. Това би било чиста загуба на енергия. Точно обратното – според мен може да научим много за демокрацията от американците. Разбира се, не искам да ме взимаш за сляп, но вярвам, че американските автори са най-добри в това да създават истории като тази на 12 разгневени мъже. Младите хора могат да научат от нея как да изразяват и защитават позицията си. Не е случайно, че в Щатите 12 разгневени мъже е част от конспекта в училище и дори се поставя от учениците. Демокрацията е нещо, което трябва да се учи.

Общото между всичките 12 персонажи е, че те до един имат своите предразсъдъци. Изкуството умее ли да се справи с предразсъдъците?
Изкуството е следата, която остава след борбата с предразсъдъците.

Вече имаш постановка по Хамлет в кариерата си. Повечето режисьори чакат десетилетия, докато узреят да поставят Хамлет, а ти си го направил на трийсет.
Честно казано, беше голяма глупост да поставям Хамлет толкова рано. Затова и не си харесвам особено резултата, но смятам, че човек трябва да се вкарва в ситуации, които не са изцяло под негов контрол и от които може да излезе напълно уязвен. Моят Хамлет беше детински и това беше едно малко откритие за нас.

Започнал си като асистент на легендата Кристиан Лупа, при това с епичния 7-часов Factory 2. Какво най-важно научи от този опит?
Беше нещо легендарно, което продължи около година. Кристиан е човек, който ме впечатлява с умението си да създаде най-неочакваните епизоди на сцена, но това е така, защото е стигнал много високо ниво на майсторство и може да си позволи да играе с всичко. Мислейки си за Factory 2, бих нарекъл спектакъла митологична утопия. Не съм сигурен дали той изобщо е съществувал някога. Струва ми се, че и до днес актьорите изживяват това представление като един смислен сън. Нещо като архетип на заедността.

Интересно е как избираш текстовете, които поставяш.
Целта ми не е да откривам логика в избора си. Трябва да призная, че обичам да съм под напрежение, да режисирам заглавия, за които се очаква да ги режисирам. Не ми е комфортно да си избирам теми. По-скоро търся ситуации, които са по-големи от мен. Аз съм режисьор-наемник. Когато има ограничения и очаквания, тогава идва истинската анархия.

Да разбирам ли, че най-голямото предизвикателство за теб е да поставиш пиеса, която не ти харесва?
По принцип е точно така. Отговорността идва с първия провал, щом си се подписал под него.

Колко любопитна към авангардния театър е полската публика?
Имам чувството, че публиката е малко уморена от експерименти. Може би всички ние в Полша се нуждаем от повече добре разказани истории. В театъра ни липсват хора, а не проблеми. Затова и аз например предпочитам жанровото кино. Обичам да разбирам една конкретно зададена форма. Интересно е да се работи със стриктни правила – само така може да изместиш малко по-широко границите в театъра.

Тогава кое е клишето, което искаш да изместиш вън от тези граници?
Иска ми се да си запазя наивното удоволствие от това да разказвам истории. Не бих живял в ролята на театрален духовен съветник. По-скоро бих умрял в самолетна катастрофа.

12 разгневени мъже е част от фестивала Световен театър в София, Младежки театър Николай Бинев, 3 юни, 19:00

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.