Трансформации

9 ноември 2012 текст Августа Манолева, снимка Илиян Ружин
Явор Гърдев е смелчага. Умее да е различен, отива му да е новатор, знае как да постигне едновременно ефект и осмисляне. А това е особено важно, когато става дума за нетрадиционен преразказ на вероятно най-важната Шекспирова постановка, която се е превърнала в лесноразпознаваем канон и в която сякаш нищо не трябва, а и не може да бъде променено. Хамлет на Явор Гърдев обаче е различен, метафизичен и извън времето, един внимателно съграден и силно впечатляващ персонаж, изигран чудесно от пробиващия си път към висшия театрален ешелон Леонид Йовчев. Още за дългия работен процес по Хамлет, научените в процеса уроци и смисъла на думите и ритъма – от самия Гърдев.


Защо пак поставяте пиеса на Шекспир?
Работил съм над различни Шекспирови произведения. Фактът, че са пиеси на един и същи автор обаче не ги прави повторяеми театрални ходове. Мога тепърва да поставя още доста негови пиеси, дори съм сигурен, че ще го направя. Въпросът е, че такъв мащабен проект е свързан с тежка организация. Голяма, многолюдна пиеса – ход, който можеш да си позволиш веднъж на няколко години.

Какъв бе процесът по обработване и изглаждане на пиесата?
По време на процеса за себе си откривам какво съм и какво искам. Преди това си мисля, че искам едно, после това, което съм искал, което се проверява пред и чрез хората, става друго. В края съм изненадан от самия себе си, защото първите идеи никога не са и последните, еволюират. Така си мислех че знам много за Хамлет, а разбрах два-три пъти повече докато работих над пиесата. Когато комуникираш с голямо литературно произведение накрая си променен по по-радикален начин, отколкото ти се е струва, когато си го чел.

Бихме ли могли да видим себе си и съвремието във вашия Хамлет?
Работя през собствената си нужда – считам, че онова, което ме вълнува, би могло да стане вълнуващо и за другите. Ако го нямаше това, не бих се занимавал с театър. А в случая ми се струва, че героят е надвремеви. Не се отнася към конкретна епоха, тъй като проблемът продължава да съществува – разпадането на света и необходимостта той да бъде сглобяван, за да продължаваме да живеем, да съществуваме. Темата не е тема на своето време, а е универсална, човешка, независима от смяната на епохите.

В търсене на отправната си точка ли намерихте произведението? Или пък произведението предложи тази отправна точка?

Отправната ми точка е силно свързана с хората, които играят, с екипа. Търся този екип от 14 години и в един момент се получава конфигурацията – намирам го, залагам на него и разчитам на него. Хамлет не може да се прави всеки ден, всяка година, Хамлет се прави веднъж в живота. Сега беше моментът и това бяха точните хора, с които трябваше да го направя.

Защо избрахте точно Леонид Йовчев за главната роля?
Бях го набелязал за Хамлет преди около две години. Поканих го за други постановки и с времето се убедих, че Леонид може да понесе тежестта на подобна роля. И той наистина може, а аз, както се и вижда, разчитам много на него. Леонид поставя всичко под въпрос, много е критичен към себе си, какъвто е и Хамлет в нашето представление. Това ясно, некомплексирано, самовзискателно отношение беше от особено значение. Това не е костюмирана драма, която пренася действието в епохата. Не води до бутафорни обстановки, а излиза пред самите хора – Хамлет, това е Леонид. Само така може да се прави Хамлет, всеки друг би бил твърде превзет. И патетичен.

В представлението виждаме доста агресия. Сякаш непрекъснато я търсите.
Не, не. Правил съм и съвършено различни постановки. Нощна пеперуда, например, има лиричен характер.

Как българинът понася новата интерпретация на Шекспировата класика?
При Шекспир въздействието на езика е ключово – Шекспировият театър се изгражда от думи. Той трябва убедително да бъде доведен чрез словото, което означава ритмична реч, реч която пробива. Езикът може да създава образ. Но трябва да е проникващ, да е изведен ярко, отчетливо и контрастно, за да възпроизведе собствения си свят във въображението на зрителите. За мен това не е толкова агресия, по-скоро сила на присъствието чрез слово. Тя е основна във Шекспировата драматургия, в този ритъм има определена музика и се конструира като музикално произведение. Всички монолози са музика, която има своя ритъм и трябва да бъде удържан. Задачата е много сложна, затова работихме с актьора Сава Драгунчев, който се занимава със Шекспировия стих. Работихме така, щото ритмическата структура да не е в конфликт с логическата. Малко актьори са в състояние да възпроизведат и двете едновременно – или могат да говорят строго и напевно, или пък да извеждат смисъла. Тук трябваше да направим и двете. Да запазим етническата структура, да запазим и смисъла – работата беше в тази насока.

В представлението е заложено на студенината, дори в цвета на дрехите.
Причината е една – перспективата на Хамлет към неговия собствен свят. Тя е най-важна, тя е ключът.

Къде при Хамлет е точката на пречупване?
Както казва италианският философ Джорджо Агамбен – ”В точката, в която осъзнаеш непоправимостта на света, именно в тази точка той е трансцендентен". В момента, в който разбереш, че не можеш до сглобиш света, той е непоправимо разглобен, точно тогава е възможно да надскочиш света и да проникнеш в метафизичното пространство. Хамлет осъзнава това в определен миг – при срещата с духа. До този момент има усещане за перспектива, че светът е смислен и перспективен. Оттам нататък е само отчаяние, защото знае, че светът е непоправим, а в този момент е възможността да го надскочиш, да го направиш от непоправим -метафизически, пълен за тебе. Хамлет има метафизическо проглеждане, без такова едва ли би имало и такъв резултат. Той става жертва на собствената си лудост, като провежда един експеримент до самия му край, осъзнавайки своята обреченост.

Дори и въоръжението на героите е различно от онова в оригинала – вместо саби и копия, те имат пушки с лазерен мерник…
Не исках да разполагам сюжета в съвременния контекст, нито да конкретизирам – действието става в България, примерно. По-скоро влагам Брехтови ходове – щитът е щит, независимо от модерния си дизайн. Войниците присъстват, независимо дали носят мечове или лазерни пушки. Разликата не прави нещата съвременни, а означени. Оттам нататък е важно това, което ги изгражда като текст. Текстът трябва да добие плътност и конкретност, тогава вече няма значение дали актьорите носят мечове или съвременни дрехи. Въобще това предрешаване ми се струва наивно за пиеса като Хамлет, която се занимава и със самия театър като такъв, и с театралната конвенция като такава. Търся по-искрен, директен ход, в който човекът е оголен, дори буквално, по-прям с другите, и не предполага буфан ръкави и къдрави яки.

Споменахте голотата, вероятно във връзка с голата сцена, която играе Леонид Йовчев?
Нашата преса май само на това обръща внимание, а според мен това не е нещо, което предизвиква морална паника. Всъщност е образ на първичното щастие от началната фаза на любовта.

Езиковият стил в превода на Шурбанов абсолютно си пасва с вашия театрален, затова ли го избрахте?
Неговата ритмична структура е най-бистра от всичките други. Направих таблици на преводите (Гео Милев, Валери Петров, Шурбанов и още няколко), които сравних с оригинала – реплика по реплика. Обикновено ти се иска да направиш компилация, но това не е лоялно, затова се спрях само на варианта на Шурбанов.

Усеща се, дори в прословутия монолог на Хамлет чието начало вече е – ”Да бъдем или не, това се пита“.
Този вариант на въпроса много дразни хората, които са свикнали с превода на Валери Петров и Гео Милев. Но разместването за мен беше важно, защото преодолява инерцията на утвърденото. Когато думите се променят, си задължен да ги чуеш по новия начин и чуваш пиесата като друга. А това е ефект, който буди съзнанието, веднага те кара да бъдеш нащрек за смисъла.

Хамлет се играе в Народен театър, Главна сцена, 14, 15 и 16 ноември, 19:00

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.