Свободен дух

21 май 2009 текст Дима Чакърова, снимки Валентин Даневски за Ангел Коцев студио
Лицето на родния независим театър Снежина Петрова продължава да е приятно тиха в живота и буря на сцената – участва в няколко постановки едновременно, преподава на студентите си от Нов български и се опитва да учи 3-годишния си син на практични неща. Завладява и непознати за нея територии – за пръв път се пробва в моноспектакъл с пиесата по текст на молдовката Николета Есиненку Fuck You, Eu.ro.Pa!, която разказва една по-лична версия за социалистическото минало. След премиерата у нас Снежина сяда да учи текста на немски и френски – едно от заниманията, които я радват тези дни.


Какво да очакваме от пиеса с подобно заглавие?
И аз първо се влюбих в заглавието. После започнах да се замислям дали ние българите сме в позиция да казваме Fuck you, Europa. За разлика от авторката Николета Есиненку, която е от Молдова и ситуацията там е доста по-различна. Но някак си мисля, че този израз вече се е сраснал с нас и ние го отнасяме към всяка наша илюзия, към всяка мечта, която имаме или сме имали. Ние наистина вече казваме fuck на доста неща. В общи линии най-сензационно е заглавието. Оттам нататък нещата стават много лични.

Кой ще се припознае в образа, който играете?
Мисля, че ще бъде интересно за всички пишещи хора, за всички четящи и за всички млади. За хората, които се интересуват аз какво правя и какво се опитвам да кажа, също ще е интересно, надявам се. Въпреки че около 2 седмици имах огромна съпротива към този текст.

Защо?
Винаги започвам така. Цялото завръщане в соца, в моето детство ми се струваше толкова щамповано, че имах период, който ми беше нужен, за да преоткрия темата, да я почувствам и направя по свой начин.

Нужно ли е още да продължаваме да говорим за миналото?
О, да, трябва да се говори, убедена съм. Но как да намерим начина – нито да е сантиментален, нито да е отричащ? И защо в крайна сметка ни затруднява това – то е част от нашия живот. Докато репетирахме, асистент-продуцентът Мина донесе червена връзка, която сложихме в един от бурканите – в пиесата има буркани с консервирани символи и моменти. И ми стана мъчно, че съм изхвърлила тези символи от моето детство, които няма да мога да покажа на сина си. За нас беше наистина странно да живеем с всички тия вещи – червени връзки, калпачета – беше като приказка. Но за някои тези години са били приказка на ужаса.

Мислите ли, че синът ви ще разбере времето, в което е минало вашето детство?
Защо не? Но мисля, че е по-важно първо аз да го осмисля докрай, за да мога да му го разкажа. Би трябвало да му бъде интересно по някакъв начин и сам да си направи изводите защо съм такава и как ми се е отразило това време.

Как се забъркахте в поредицата Дайте тука хубавия живот, от която тази пиеса е част?
Обадиха ми се, за да ме поканят да се включа в българо-немския проект Хамлетмашината, защото една от актрисите беше бременна. Бях свободна и се включих. Така се запознах с Йохана и Бернхард, които са лицата на свободния театър TART Production. И след гостуването на Хамлетмашина в Германия, където направих един опит да играя на немски и да импровизирам, ми предложиха да направим този проект заедно. Предстои да науча текста на немски и после на френски. Това е огромно усилие, но ми е изключително интересно, защото мисля, че всеки език отключва различни пластове у човека. Може и да се окаже прекалено голям рискът, но на мен ми е толкова интересно, че не се страхувам.

Трудно ли е да си сам на сцената?
Моноспектакълът е огромна трудност, а и установих, че съм доста отегчена от себе си. Досега се въздържах, защото ние, актьорите, сме един вид вампири, които се зареждат с емоциите на другите. При това в България имаме такива добри примери като Мариус, Камен Донев и Вальо Ганев, които се справят страхотно с монолозите. И така, репетирайки сама, изведнъж се оказах с напълно изтощени батерии. Но съм убедена, че като влезе публиката, нещата ще се получат по друг начин.

Какво обединява пиесите, в които участвате?
Досега не съм правила компромис с представата си по какъв начин трябва да присъствам в театъра. Това е общото. Винаги е имало сериозна причина, за да се захвана с нещо. В случая това беше и текстът, и възможността да играя на друг език, и срещата ми с хора, които мислят театъра по-различно. Хубавото на нещата, с които се занимавам, е, че не ставаш толкова популярен. Работиш това, което ти харесва и интересува, но нямаш публиката, която имат хора, които се появяват по телевизията. Въпреки че популярността е много полезна понякога.

Предстои раздаването на Аскеерите, как гледате на получаването на награди?
Ами, има хора в тия среди, които се вълнуват. Така както много хора казват, че презират подобна церемонност, така е и доста приятно да си част от нея. Аз бях поканена да стана член на Академията и бях много раздвоена дали да приема, защото наистина съм много заета и не мога да изгледам всичко, за да дам и гарантирам най-доброто предложение. Това е доста отговорна работа. Но така или иначе, с присъствието си поне мога да обърна внимание на някои неща, които харесвам и са по-специфични, затова и се съгласих. Бях и малко изненадана, че бях номинирана за главна женска роля от колегите ми.

Но все пак сигурно ви е станало приятно?
Аз имам толкова хубави роли, които бяха пропуснати от колегите, така че наградата е нещо доста условно. То не е обективна оценка за твоите постижения. Случва се да не бъдеш оценен за най-доброто, което си направил, и да липсва адекватност. Сега сезонът е такъв, че нямаше толкова женски роли и аз попаднах в тази селекция.

Какво ви предстои през лятото?
До средата на юли съм в репетиции, двойни. После ще играя това представление на немски. После не знам – сигурно трябва да отида на санаториум, хаха. Другото, което трябва да направя, е да науча сина си да ходи на гърне. Той ще стане на 3, но категорично не желае да си служи с гърнето. И това ще е нещото, на което ще трябва да обърна внимание.

На какво в живота казвате "fuck"?
Аууу, на нищо. Имам голям проблем с псувните в това представление – звуча доста неубедително. Аз трудно минавам на ти, а пък да изпсувам, просто... Като шофирам, най-много да кажа: нещастник такъв, нещастник. Това е най-многото, което мога. Но се надявам до премиерата да постигна съвършенство. Не казвам лесно такива работи, не давам окончателни присъди, така съм устроена и винаги оставям път за връщане, но не мисля, че е пример за подражание. Човек трябва да може да загърбва някакви неща – да ги приключваш с fuck off и толкова.

Fuck You, Eu.ro.Pa! е в Червената къща, 26, 27, 29, 30 и 31 май, 20:00, 8/12 лв

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.