Психология на толерантността



9 март 2009 текст Галина Керемедчиева
Съвременните технологии и интернет ни заблуждават, че ни е позволено да навлезем дори в най-ревниво пазените тайни на хората, да надникнем в най-интимните кътчета от битието им. Затова проблемът за любопитството звучи особено актуално днес.
Апел за толерантност, адресиран към най-малките, е и режисьорският дебют на Емил Йорданов на сцената на Държавния куклен театър – Варна. Любопитният Фридрих е драматизация по малко познатата у нас приказка на немския писател Ерих Кестнер /1899-1974/, чиято премиера беше на 6 март.


За теб Любопитният Фридрих е професионален дебют като режисьор. С какво си се занимавал досега?
Сега завършвам НАТФИЗ, специалност Куклена режисура. Там съм правил Бяла приказка на Валери Петров и други учебни проекти. Любопитният Фридрих е дипломната ми работа и едновременно с това дебют в професионален театър.

Как попадна във варненския куклен театър?
Това стана напълно закономерно – именно тук, докато бях студент по икономика, се влюбих в кукления театър. Попаднах тук случайно, изгледах почти целия репертоар и това пренасочи живота ми.

Т.е. куклената режисура е втората ти специалност, съвсем различна от икономиката?
Да, така се случи, благодарение на усещането - влязох, гледах едно представление, хареса ми. Следващата седмица дойдох отново и така изгледах почти всичко. Разбрах, че това е нещото, с което бих искал да се занимавам. Иначе отдавна имах идея да се занимавам с деца и се колебаех дали да не е детска психология. Като гледах представленията, реших, че това си е детска психология във, както се казва, par excellence.

Икономиката и театралната режисура изглеждат несъвместими на пръв поглед. Така ли е на практика?
Оказа се, че не са чак толкова несъвместими. Аз съм завършил мениджърска специалност, което при режисурата е може би 70% от работата – да организираш процеса. Колкото и странно да звучи, творчеството и всичко останало е малък процент от цялата работа. Организацията е почти всичко, тъй като работиш с творчески екип –актьори, композитори, драматурзи, сценографи… Работиш и с различни институции, търсиш пари отнякъде, което е голямата част от нашата работа. Оказа се, че икономиката ми беше много полезна. И просто така е трябвало да се случат нещата – крачка по крачка, стъпка по стъпка.

По тази постановка си работил с част от младите актьори в трупата, но в по-голямата си част варненските кукленици са утвърдени имена. Как  приемат те един дебютант?
Добре. Аз съм работил с тях и преди това. Дори с една част учехме заедно в академията. Боян (б.ред. Боян Стоянов), който играе главната роля, участваше в първия ми режисьорски етюд в НАТФИЗ. С него започнахме заедно, първият ми изпит беше с него, държавният също. Така че с него и с Веселина Калчева се знаем от НАТФИЗ, а с останалите двама (б.ред. Емилия Петкова, Христо Колев) сме работили по време на репетициите на Бурята по Шекспир през 2003/2004, когато бях асистент-режисьор на Петър Пашов. Така че благодарение на това познавам добре трупата, качествата на хората, имаме близки приятелски отношения още оттогава и беше съвсем логично да направя дипломния си спектакъл именно тук.

Явно няма снизходително отношение към един, в най-добрия смисъл, новак?
Не, напротив – постоянно обменяме идеи. Естествено, че на моменти се случва да поспорим, но аз го приемам като желание то тяхна страна да ми помогнат. Самият процес на работа е съвсем различен от този в НАТФИЗ и те се опитват по всякакъв начин да ми помогнат да вляза плавно от този в академията в този, който ме очаква в бъдеще. Така че съм им благодарен за помощта и за добронамерената и точна критика, която понякога получавам. Това е един нормален творчески процес, в който всеки има различно виждане за нещата и в тази борба на мнения се ражда най-ценното. Затова и театърът е колективно изкуство. Иначе най-лесно е да действаш като диктатор: ти влизаш оттук, ти – оттам….Но аз винаги съм се старал нещата, които правим, да харесват както на мен, така и на екипа. Защото зная, че в нашето изкуство всеки трябва да даде частица любов от себе си, за да се получи крайният резултат.

По какъв начин интересът ти към детската психология се прояви при избора на постановка, при интерпретацията на приказката на Кестнер, при работата с екипа?
Както всички хубави неща в живота и това тръгна много случайно . Започнах да пиша драматизация по една приказка на Кестнер като част от работата ми в един уъркшоп по куклена драматургия. Започнах на шега, като упражнение, но се увлякох и реших да завърша драматизацията, а не само това, което се изискваше в ателието. Завърших я, хареса ми и когато започнах да осмислям приказката, Боян се появи в главата ми като човекът, който може да изиграе това любопитно момче Фридрих. Така пък се роди идеята да я предложа във Варна.

Подсилил ли си психологията на героите в сравнение с приказката на Кестнер?
Да, опитах се. До голяма степен в кукленото изкуство има много стари табута, на които някои хора все още държат - че куклите не носят психология. Аз мисля точно обратното – те могат да носят дори много повече психология от един жив актьор. Но не само това беше интересното. Мислех си, че за да се очертае проблема на любопитния Фридрих, трябва по някакъв начин да се покажат проблемите на героите около него, да видим как той се опитва да научи за тях. Трябваше да видим какви са самите им проблеми, така че наистина опитах да вкарам някаква психология в героите, в проблематиката, да има интимни моменти или моменти на разсъждение на самите герои, да изкарат наяве това, което им е в душичките.

Обикновено децата трябва да извлекат поука от една приказка. Каква е поуката от тази?
Аз силно се надявам всяко дете да открие това, което му резонира най-точно. Ще дойдат деца от всякакви възрасти, предполагам, че всяко от тях ще открие различни въпроси и проблеми - къде е границата между любознателност и любопитство, какво е толеранстонстта. На места се засяга дори проблемът за смъртта.
Това с дидактиката и поуките не ми допада. Естествено, че има послание, но предпочитам всеки да го открие сам за себе си. Оригиналът на приказката е доста дидактичен, самият Кестнер винаги е прям към децата, макар че им казва нещата с любов и с погалване. Така че аз се опитах да туширам тази дидактика и да я заменя с други похвати.

Кестнер има и много красив език, който трудно се пресъздава чрез драматургията и пряката реч.
Честно казано, от приказката останаха много малко неща по простата причина, че тя е много кратка и във варианта, в който е написана, нямаше как да се представи на сцена. Затова се наложи измислянето на 80-90% от героите. Всъщност от оригиналната приказка съм взел само Шерлок Холмс и любопитния Фридрих - двамата основни герои. Между тях имаше взаимоотношения, които можеха да се развият, но пък добавих майката и бащата например, които бяха само загатнати, както и 4-5 нови героя.

Коя е следващата приказка, която искаш да разкажеш?
Имам някои идеи, но не мога да кажа на какво ще се спра. Сигурно пак ще бъде нещо съвсем случайно.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.