Нещата от сцената: Веселин Петров



7 юни 2018 Текст Наталия Иванова Снимка Петър Недялков
Неотдавна разбира, че е спечелил Аскеер за изгряваща звезда в трагикомичната приказка на Карло Гоци Кралят елен в Азарян (с режисьор Анастасия Събева). В нея сменя две кожи – на своенравния старец Панталоне и на простоватия младеж Труфалдино. Ако обаче се върнем няколко години назад в живота на Веселин, ще го хванем в друго действие – като студент по икономика във Варна, когато тъкмо започва уроци по актьорско майсторство.


В първия си етюд на сцена импровизира с най-близкото до ума – тъй като е рибар в лодка, изведнъж вижда голяма риба и се хвърля в морето, за да я хване. Днес нарича това изпълнение "първа кръв", но оттогава неведнъж е попадал в непознати води – от следването си в НАТФИЗ, където съчетава куклите с драматичния театър, до редовно участие във формата Актьори срещу поети и работата си с трупата КлонираниТЕ (част от ХаХаХа ИмПро театър), където разчита на своята спонтанност. Сега обаче се срещаме с него, за да обсъдим спокойно всичко – от уроците, които получаваш, когато сменяш посоката до нуждата да си в синхрон с тишината.

ИМПУЛСЪТ
В гимназията бях по-пълничък и тук-там отнасях подигравки за това. Странно е, но по някакъв начин изпитвах удоволствие, че разсмивам съучениците си и започнах да развивам някои от неслуките си в тази посока. Може би тогава се е зародило нещо, което осъзнах по-късно – идеята да правиш хората щастливи. Иначе никога не съм искал да се занимавам точно с комедия, по-скоро с трагикомедия, защото тя най-добре отразява живота и обрисува пълния кръг на човешките емоции. По онова време гледах и първото представление на Камен Донев и, освен че се смях много, бях респектиран от битката, която води срещу изпростяването на хората. Мисията на театъра в крайна сметка не е само да усмихне нечие лице, той е и платформа, на която стъпваш, така че да те видят и да кажеш някои важни неща. Вярвам също и че всеки трябва да открие своята собствена мисия и да се бори за това ситуацията ни да бъде по-човешка.

УРОЦИТЕ
Със сигурност е важно да не се радваш на изхода от една битка, преди тя да е свършила. Казвам го, защото на последния кръг на изпитите ми в НАТФИЗ се случиха проблеми, заради които имах ниска оценка и трудно влязох Кукли при проф. Дора Рускова. Три години се борих да се прехвърля в Актьорство за драматичен театър, докато в класа си не ме покани проф. д-р Атанас Атанасов, на когото сега съм асистент. Това ми даде добър урок – през цялото време трябваше да държа висок успех и донякъде да "постя" откъм социален живот, но ако си целеустремен, рано или късно нещата се случват. Най-много в живота и професията съм научавал, когато съм се чувствал сломен. Неслучайно това е важен момент в театъра и киното – когато персонажът е загубен, но успява да намери сили, за да продължи напред.

СРЕЩУ ПОЕТА
Първото ми професионално стъпване на сцена беше във формáта Актьори срещу поети в Сфумато. Историята зад него е много интересна: актьор и поет някога водят спор на Кристал и решават да мерят силите си на сцена. След три години мога да кажа, че се получи нещо наистина много хубаво, с приятна енергия и ангажирана публика. В началото беше екстремно – стоиш срещу хората и изпълняваш поезия, за което трябва да се мобилизираш. Всъщност интерпретацията е изцяло лична – актьорът решава как да представи стихотворението, каква форма да избере и какво да каже. Чувството е особено, защото едновременно с това изпитваш уважение към човека, който го е преживял, написал и следи какво правиш ти от сцената. Помня един случай, когато бях решил да представя текста по комичен начин, но отидох при поета и попитах за обстоятелствата, при които го е написал. Оказа се, че става въпрос за катастрофа, затова в последния момент промених всичко. По средата обаче забравих текста и започнах да рецитирам монолог на Достоевски. Извиних се, но стана ясно, че на поета му харесва как се е получило. Все пак след този случай повече не съм питал, прецених, че е по-добре да давам моята собствена версия.

ИМПРОВИЗАЦИЯТА
Радвам се много, че се появи в живота ми, защото се влюбих в нея. Интересно е, тъй като тя стъпва на провала – често почти половината от нещата не се получават и ми беше трудно да го приема, понеже обичам всичко да се изпипва. Важно е обаче да не се отказваш, защото така увеличаваш шанса за успеваемост и не се взираш в провалите. На първо място трябва да си спонтанен. В импровизационния театър няма реквизит – ако имаш нужда от кон, просто го издърпваш и той се появява. Това е богатство, защото работиш и чрез въображението на зрителя, който ти подава думи. Ето защо в основата му стоят и асоциациите – когато чуеш "пустиня", трябва да поставиш в нея и кактуса, и оазиса, и човека с чалмата и така вече имаш готова сцена. Неслучайно е важно и какво е състоянието ти в момента – тук главна роля има подсъзнанието и ако пазиш в себе си някакви бесове, те лесно могат да излязат. Най-хубаво е, когато не помня какво съм направил – дори в учебниците по жанра пише, че няма как да се сетиш каква е била добрата импровизация. Сякаш си в състояние на транс – влизаш в него на сцената и след това всичко си отива.

ДВИЖЕНИЕТО
В НАТФИЗ правя тренинги със студентите, така че да развият своите най-различни качества, включително движенчески. За това ми помага и капоейрата, за която за жалост не ми остава много време. Интересното е, че когато отидох на тренировки в началото, атмосферата малко ми напомняше на секта – всички бяха облечени в бяло, пееха песни на португалски, а аз трябваше да пляскам с ръце. Впоследствие обаче прочетох повече за историята и промених виждането си тотално – всъщност това е танцът на робите, които колонизаторите докарват в Бразилия от Ангола. Тъй като им е било забранено да се бият, те са стояли в кръг и са тренирали скришом, докато някой от тях не давал знак, че приближава кавалерия. Така те сменяли движенията си и отстрани изглеждало, че играят самба. Като камуфлаж – на пръв поглед прилича на танц, а те всъщност са развивали бойно изкуство, с което да отвоюват свободата си. Тази история много ме впечатли, а и енергията, която се създава около нея, е страхотна – в капоейрата няма завист, а по-скоро приятелска атмосфера.

РОЛИТЕ
Когато получих покана от Анастасия Събева за Кралят елен, се зарадвах много. Това беше и първото ми разтваряне на пиеса, след като се дипломирах. Оказа се, че ще играя две роли, което ме заинтригува веднага. С Панталоне нещата бяха сравнително ясни и конкретни, но не и с Труфалдино – той няма реплики, а авторът Карло Гоци е слагал само ремарки: като "отива еди-къде си и започва да ридае по негов си начин" или "той е сърдит". Затова използвахме gibberish, тоест измислен език, който да звучи като италиански, но да не е, и се получи много интересно. В началото репетирахме в стара къща в Подуяне, където преди се помещаваше театър Атом и беше доста студено. Екипът обаче беше отдаден, зареждахме се един друг и дори се събирахме през нощта, за да играем. Затова е хубаво, че на премиерата дойдоха хора, които ѝ дадоха шанс да излезе на голяма сцена в Азарян. Помня, че когато я видях, направо легнах на нея и се радвах като дете.

ПОЧИВКАТА
Имам известен проблем с това да си почивам, защото в главата ми е пълно с неща, свързани с работата ми. Много обичам иначе да пътувам и да се прибирам вкъщи в Стара Загора при семейството си, което вече дори живее на село. Там обаче изведнъж съм в шок – понеже работата ми е динамична и доста стресова, когато седна на тихо сред природата, ми отнема време, докато се синхронизирам с цялото това спокойствие.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.