The Sounds of Елби



10 декември 2015 текст Вера Гоцева
Сухата статистика би казала, че Емилиян Гацов-Елби е композитор, който често работи по театрални и танцови постановки (дотук над 50), има награда Икар за музиката към Психоза 4.48 и постоянно кръжи из континента, за да озвучава различни пърформанси на сцена.


За хората, които го познават отблизо, обаче, той е човекът, с когото можеш да говориш за странни групи, плочи, любов, философия и бисквити, както и да се разхождаш посред нощ в пълно мълчание. Елби е артист, който има слух за неуловимото и успява да създаде от него музика, която е досущ като него – близка и далечна едновременно. В последните часове преди новата премиера на Мариус Куркински – Изкуството на комедията, той довършва музиката към спектакъла, но чува молбата да ни допусне за малко между ушите си. Вълнуващи истории се случват там, слушайте.

Звукът, който свързвам с дома на родителите си

Израснал съм до Парка на младежта в Русе, на около 500 метра от Дунава. Някъде нагоре по реката имаше ТЕЦ, който някои нощи бучеше с един дълбок чист тътен. Тогава изпускаха излишната пара и това продължаваше часове наред. Свързвам го със самата река. Чуваха се и звуци от корабите. Мечта ми е било някой ден да направя концерт на брега, който да звучи точно по този начин и да се чува от няколко километра. Другият звук е отново нощен. От парка някакво животно се обаждаше по веднъж на 15 минути и толкова. Всъщност и досега не знам дали беше животно или птица. Около нас нямаше трафик и всичко се чуваше кристално ясно. Русе не е малък град, но може би сега си давам сметка, че за мен дълго време е бил просто парк, река и паметникът на Альоша.

Звукът, по който познавам, че съм се върнал в София
Трафик. Трафикът е като море.

Звукът, който свързвам с хотелска стая някъде в Европа
Първото е звукът на течаща вода от дълъг душ. Баните са специално място в хотелите, като някаква лична стая в стаята. Преди обичах умишлено да оставям различни дребни неща на тръгване – паста за зъби или гел за коса. Харесваше ми самата идея, че нещо анонимно е било пренесено от една държава в друга и някой ще го намери. Другото е пълната тишина, абсолютното нищо. Пробвал съм да гледам всякакви чужди канали на телевизорите в хотелите и на всякакви езици, но не става. Свързвам го с тишина. Звук и визия винаги ми се смесват, затова си представям също прозорец и светлини отвън, на които заспиваш.

Звукът, който ме връща в детството
Гласовете на родителите ми. Баща ми почина преди 15 години, но понякога припознавам някаква част от пресипналия му тембър в моя. От друга страна, нещо от собствения ми момчешки глас се е запазило в сегашния. Вкъщи рядко се слушаше музика, но той ме записваше на един стар касетофон Phillips. Аз разказвах кои детски списания ми харесват, какъв искам да стана, такива неща. По-късно направи дубликати на всички касети и ги запечата с тиксо. Едните бяха за слушане, другите – като архив за бъдещето. Хубаво е, че сега продължават да стоят в същото чекмедже.

Най-нежният звук
Дъхът. Дишането на другите чуваме само когато сме много близо до някого, това е и най-голямата интимност. Собственото си дишане чуваме през целия си живот. Дишането и сърцебиенето нямат нужда от обяснение.

Звукът, който ме кара да се чувствам свободен

Не е звук. Работя постоянно с всякакви звуци, обръщам им много внимание и те всички нещо правят с мен. Толкова съм обвързан с тях, че свободата е по-скоро в замлъкването на всичко.

Звукът миг преди да започне представлението
Разговорите с някого до мен, разговорите на другите. В следващия момент всичко спира, но все някой си довършва изречението шепнешком. Но по-интересно е самото представление, когато можеш да усетиш всяко общо размърдване или притаяване на дъха. Всъщност едва преди четири години, когато на една премиера нямах запазено място и седях на стълбите, за пръв път усетих истински, че участвам по някакъв начин в събитията на града и неговите празници – така, както е било едно време в амфитеатрите. За мен е ценно усещане, което най-често се изгубва някъде в процеса.

Звукът, който винаги ме натъжава
"Винаги" е много силно казано за един звук. По-скоро е музика: всичко от каталога на ECM, което слушах преди 10 години и особено Terje Ryrdal (например Last Nite). Заради него и досега понякога се опитвам да свиря на клавишите като на електрическа китара. Голямо влияние. Също Rapture на IIO.

Звукът, който ме прави щастлив
Смехът. Сега със 6-месечното ми бебе много се смеем и е по-хубаво от всеки разговор с думи. Е, тя все още повече се усмихва, но когато успеем да я накараме да се разсмее с глас, е върховно. За това понякога трябва сам да й правиш смешни звуци, друг път това не минава и трябва да я гъделичкаш по корема... Всеки път е различно, но си заслужава.

Звукът, който ме влюбва
Звукът на вятър в ушите ми. Само че пролетен вятър, разбира се. Представям си го и на запис. Вятърът не може да се запише с нормален микрофон, той удря физически по мембраната и после имаме само едно басово плющене в записа, но пак се разбира, че е вятър, и даже какъв е. Още като тинейджър обичах да заспивам привечер за 1-2 часа, да се събуждам вече по тъмно и полусънен да излизам да се разхождам без още напълно да знам къде съм и кое време е. В тези моменти, преди отново да си се вкопчил в мислите си, изглежда сякаш светът наистина те обича и пролетният вятър е негов израз.

Звукът, който превръща един непознат град в познат
Никога не наричам един град непознат, може би просто нямам навика да търся познатото. Никога не ме е притеснявало, например, че не разбирам езика по улиците. Така или иначе до всеки такъв град стигаш със самолет, кола или влак, има токи на влизане, където шумовете са ясни. Летищата са ми любими. Те са истинската космополитност, там можеш да видиш целия свят – не паметниците и забележителностите, а самите му обитатели.

Звукът, който винаги присъства в работата ми
Имам любими звуци, които отдавна съм записал или синтезирал. Чайки и други птици, всички звуци в един стар семплер Ensoniq Mirage, който работи с дискети. Моята работа е много повече свързана със самата природа на звуците, отколкото с абстрактни нотни стойности. Имам една папка, която се казва просто Beauty и всички звуци в нея са използвани по няколко пъти на различни места в различно обкръжение. Последният такъв е едно плющене на парче плат на вятъра, наричам го Тибетското знаме и го използвам много в музиката за Юбилей на Мариус.

Аз като звук
Тибетското знаме през 2-киловатови тонколони.

Премиерата на Изкуството на комедията на Мариус Куркински с музика от Елби е в Зад канала, 17 декември, 19:00.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.