Лирично отклонение

11 септември 2008 текст Александър Величков, снимки Илиян Ружин
Румен Баросов говори сладкодумно и наглед спокойно, но няма как да скрие ентусиазма си – наближава организирания от него и Ясен Атанасов София: поетики. Определено има повод за гордост – 8 години след първия български фестивал, обединяващ градска поезия и модерна музика, най-сетне дойде време за продължението. А то се очертава страхотно – 32-ма поети, 15 банди и диджеи, 3 танцови миниатюри и 1 вечер на арт импровизацията, на 21 септември, под открито небе, до езерото с лилиите.


Участвал си в първия подобен фест, Поезия – пърформънс & електронен авангард. Разкажи повече за него, какво се случи през 2000-та?
По няколко причини това беше уникално събитие за 2000-та. Дотогава не се бе случвал фестивал, на който поетите да четат на живо, нито пък да има такова съчетание на поезия и музика. Не броим премиерите на книги, на които има поезия и пиано или поезия и флейта – от такива неща, честно казано, ми се повръща. На този род фестивали става въпрос за поезията на днешния ден – това не е Ботев, и съответно музиката трябва да е съвременна. За феста ми е останал споменът за една безкрайно дълга вечер с много приятели.

Минаха цели 8 години оттогава, защо отне толкова време да организирате втория фестивал?
Хиперадекватен въпрос. Ние, организаторите на София: поетики, имаме теза, която вероятно си е за цяла пресконференция. Накратко – в България липсва едно изключително важно звено – продуцентството.

Как тогава успяхте да се справите?
Каквото и да говорят писачите по форуми – те обикновено ругаят, каквото и да разправят хората по разни интервюта – ”О, не, тук стана ужасно”, всъщност настъпи промяна към по-добро. Има хубави неща, които се случват, и е въпрос на време някой да ги забележи и да ги изведе на сцена. София: поетики например стана идеология. Адски много хора, на които ние представихме идеята, се запалиха и предложиха своята помощ. Един ден осъзнах, че има доста готини хора, доста творци, които само са чакали подобно събитие, за да се включат.

Лесно ли се събират на едно място толкова много творци?
Изключително трудно е. Съвсем естествено е човек, създаващ определено изкуство, да е егоист – той иска цялото внимание на публиката за себе си.

Но смяташ, че ще се получи добре?
О, да, разбира се. Ние залагаме на многообразието. Да не се бърка с думата разнообразие обаче.

Рекламната кампания на София: поетики е с много провокативни визии. Подсеща ни за думите на Елин Рахнев “поезията е кръв, стомашни сокове, повръщане, изкарване на всичките ти комплекси”...
Noble Graphics направиха тази кампания, при това безплатно. Не мога да си представя колко би струвала, ако трябваше да я платим – сигурно колкото целият фестивал в момента. Те ни предложиха идеи, с които се съгласихме. Те абсолютно адекватно тръгнаха към тази визия на представяне. Поезията не е нещо, което се случва в книгите или в друга реалност – какво друго са стихотворенията, освен ако не нещо преживяно, нещо около нас?

Искате на феста да дойдат много млади хора, които всъщност в момента си пият голямата водка в някой клуб. С какво ще ги привлечете?
Рецептата е много проста – поезия и музика. Няма тайни, както при някои други местни продукти. През 2000-та, привлечена от електронната музика, дойде изключително млада аудитория – средната възраст беше не повече от 22 години. Но всъщност през цялото време публиката адекватно участва в случващото се. Поезията и театърът трябва да бъдат предлагани по един изключително адекватен начин. Ако искаш младежка аудитория, трябва да говориш на нейния език.

Идеята е, докато поетите четат свои стихове, зад тях на пулта да пускат диджеи. Как ще ги комбинирате?
Тази година нямаме визия за това кой поет с кой диджей или на фона на кое парче ще чете. Няма смисъл да се залага предварителен сценарий в един такъв фестивал. Не целим режисура от първата до последната секунда, а импровизиация. Импровизацията е екстатично състояние, което те кара да реагираш на света срещу теб.

Мислиш ли, че поезията въздейства по-силно, когато я слушаш на глас?
Със сигурност изживяването е друго. Когато присъстваш на поетично четене, храниш всичките си сетива.

Специален гост на София: поетики ще бъде французинът Франсоа Вейерганс. Защо избрахте точно него?
Гостуването на Франсоа Вейерганс е по случай издаването на български на романа му Три дни при майка ми, но не се спряхме на него само заради това. Неговият живот е свързан с три изкуства?– литература, защото е писател; кино, защото е сценарист и режисьор; и театър, защото е близък приятел на големия танцьор Бежар. Франсоа Вейерганс носи в себе си този синкретизъм, съчетава всички изкуства, каквато е и идеята на нашия фестивал.

Занимаваш се и с издателска дейност. Не е ли недопустимо толкова много книги да се появяват с ужасни преводи на български?
Недопустимо е, разбира се. Превеждането на книги е също като писането им – това е акт на създаване. Но преводът на книги не е като в 11 век – да имаш цялото време на света да преведеш Библията от старогръцки на български. Днес имаш срокове и издателят тропа по масата. Всичко е за продан и изкуството е подчинено и ограбвано от това – което е нормално, но и потискащо.

Как ти се струва развитието на българската литература и поезия през последните години?
Познавам всички, които започнаха да пишат и издават след 1990. Това творческо поколение, което до момента има 18 години живот – вече излиза от юношеството и навлиза в една будна възраст. То е трудно описуемо, защото се случва тук и сега. Как да опишем дали поезията е станала по-добра, по-земна или по-вълшебна? Но определено има промяна. Ако погледнем начина, по който излизаха книгите през 1990, и книгите, които излизат през 2007-2008, разликата е огромна. Вече издаваме книги, каквите издават във Франкфурт и Лондон.

На феста ще бъдат представени шестимата номинирани от ВИК автори – ще издадеш ли твоя български роман на годината?
Най-много харесвам романа на Александър Секулов – Колекционер на любовни изречения.

Имате ли план Б, ако е лошо времето или вали?
Ако е лошо времето, имаме парашути.

Това буквално ли да го приемаме?
Да, ще опънем парашути.

Дочухме, че искаш да станеш кмет на село Върбово – интересна мечта...
Ако човек се поинтересува, ще открие, че в България има три села с името Върбово. Искам да съм кмет само на едно от тях – другите две изобщо не ме интересуват. Става въпрос за селото в Смолянско. Там през зимата има 5-има жители, а през лятото – около 25. Има само една нова къща, всички останали са в типичния родопски стил, сякаш е застинало преди стотина години и не се е събудило оттогава. Като творец, това винаги ме е кефило. А и обичам да си поставям някакви постиживми цели  – лесно мога да стана кмет на село Върбово, защото има само 5 жители за убеждаване.

София: поетики е в Борисовата градина, езерото с лилиите, 21 септември, 17:00, вход свободен

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.