Герой в сянка

30 октомври 2014 текст Данислава Делчева, снимки Чавдар Чарли Жиров
Той не прилича на актьорите, които напоследък са на мода. Не създава шум около себе си, не се натрапва – нищо че на 30 вече е изиграл ролята на ролите.
Леонид Йовчев е необичайно скромен, но и пълен с любопитство към света. Обича сградата на Народния театър – сцената, коридорите, ей така да ги разглежда. Не иска да се бърка на никого, но за себе си е изобретил авторитарен ред за живота, наречен Леонизъм – според него всичко трябва да е просто и ясно. Вярва, че изкуството само задава въпроси, а отговорите лежат на плещите на всеки от нас поотделно.
Срещаме се с Леонид веднага след неговите три часа и половина в кожата на Хамлет. Ще си говорим за историята, за избора да живееш или да умреш за свободата си и за куража на героите в Солунските съзаклятници. В новата постановка на Стоян Радев в Народния, той играе Йордан Попйорданов-Орце. Посрещаме го със същия въпрос, с който започват Съзаклятниците:


Добре дошел, Орце! Защо мълчиш? Какво ти требва?
Животите на хората ми трябват. За да се похарчат, а не просто така да се живеят... В пиесата става въпрос за едни хора, които са се обрекли на кауза и са решили да похарчат живота си за нещо, което Орце не би искал да изрича: свободата. Цялата история е много интересна, според мен, защото те не са със статута съвсем на герои – в Македония може би да, но в България не. Не са Гоце Делчев, Даме Груев, не са Яворов. Ние в пиесата се опитваме да ги извадим от историческия контекст, защото всъщност не бихме могли да ги познаваме. Тези хора не са искали да бъдат герои, дори са се пазили от това. Те излизат извън всякакви категории – не са терористи, не са анархисти, не са социалисти, не са революционери, неясно е какви са. Някои ги наричат просто принцовете копелета. Принцът е Борис Сарафов, който ги е снабдявал с пари. Явно толкова са желаели свободата. Така, като го казвам сега, усещам колко това нещо олеква.
 
Ти как приемаш тези герои, влизаш ли в логиката им?
Има личности, които достигат до някакъв предел и усещат, че каквото и да направят на тази земя, то няма да бъде достатъчно. Орце според мен е от тия хора, които знаят, че каквото и да се направи, няма да се стигне до тая свобода.

Сравняват Орце с динамит, човек краен и отдаден. Ти приличаш ли на него?
Не. Но ако имах динамит, бих взривил няколко сгради. И знам даже от коя ще започна. Няма да кажа, но не е тази, за която много хора ще си помислят, не е Парламентът... Но аз първо не съм толкова смел и отдаден. Да не забравяме, че тези хора на по 23 години (може да са били глупави, може да са били луди) са се самоубили. За да си самоубиец, трябва много кураж. И просто да си решил да го направиш от крайна нетърпимост към света около теб. От друга страна, казват на Орце, че така ти убиваш и други хора около себе си. Тоест, ако осъзнаваш какво вършиш, по някакъв начин това извинява ли те? И на колко си готов, ако осъзнаваш напълно какво вършиш?

Когато потъна в образа си и го разбра по-добре, какво си помисли за него?
Мисля си, че разбрах болката, която са преживявали тези хора по онова време. Но не бих могъл да кажа какво е да убият брат ти, да го насекат на парчета и да го познаят само по палтото на Яворов. И ти да решиш да изгориш всичките си снимки и да лишиш семейството си от втори син. Как решаваш на тези години да се откажеш от всичко на този свят? Този прекрасен фанатизъм, за който говоря, го притежават и Руси Чанев, и Стоян Радев, и всички от екипа. Режисьорът г-н Радев го каза – анархистите имат един лозунг, че за свободата може само да се страда. Ние страдаме, защото тя никога няма да бъде достигната.

Имаш ли препятствие в театъра, което не можеш да прескочиш?

Всъщност то си е едно непрестанно умиране. Всяка вечер – всичко си заминава, и ти на следващия ден трябва да започнеш от нулата.

Какво те движи в такъв случай?

Желанието. Просто ми харесва да играя.

Тогава защо казваш, че един ден може и да спреш да играеш?
Човек не знае какво го очаква. Само след 2 минути мога да реша, че това са пълни глупости, че аз само преча и по-добре да се махна. На моменти преча много, на моменти – не чак толкова, но се старая наистина. В крайна сметка, ако човек иска да направи нещо, няма какво толкова да сгреши...

Изпитваш ли сам себе си и собствените си граници?
Човек не може да знае докъде е способен да стигне. Можем в пъти повече и би трябвало да се опитваме.

Как ти влияе процесът в театъра?
Със сигурност пиесите ни влияят не по-малко, отколкото ние на тях. Трябва повече да се чете, повече да се учи, повече да се гледа, повече да се опитва. Боян Манчев правеше един критически въпросник за свободните артисти. И там имаше един много важен въпрос: Кое е по-важно във вашето изкуство – въпросите или отговорите? Mисля, че изкуството не трябва да дава някакви категорични отговори, а трябва просто да задава въпроси.

Ти кой въпрос искаш да зададеш?
ЗАЩО?

Имал ли си някога някакви очаквания за себе си?
Не, не. Надежди – да, но очаквания – не.

Сега каква ти е надеждата?
Първо утре репетицията на Пиеса за теб (постановка на Ани Васева във Френския институт – бел. ред.), после Хамлет. След това вдругиден премиерата на Пиеса за теб, оттам нататък да се справя добре със Солунските съзаклятници и после ще видим.

А кое ти е важно, за какво ти се говори, какво искаш да достигне до хората?
Има неща в пиесите, зад които заставам и се опитвам да ги кажа. Затова съм избрал да бъда актьор. Защото така някак си да изречеш нещо звучи много нелепо...

Как би го казал през цитат от постановката?
“Няма време за учение, г-н Шатев, на нас времето ни е премерено.” Тази реплика на Орце е много важна. И друга една, където въпросът е естетически – за свободата и лъжата и за избора как да живее човек: “И аз няма да повярвам сега, че умирам заради една лъжа. Ако това е лъжа, значи целият свят е лъжа. И поне ние с теб сме си избрали най-красивата.”

Премиерата на Солунските съзаклятници е на 8 и 9 ноември в Народния театър.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.