Началото на играта

10 септември 2014 текст Славина Илиева, снимки Владимир Томашевич
Адриана Миланова и Теодор Петелов са от онези отдадени артисти, които смело, но и методично, работят над себе си. Тя е пианист, той е актьор, тя живее във Виена, той – в Ню Йорк. Двамата се познават отдавна и приятелството им естествено прераства в съвместна работа. Теодор основава своя театрална компания в Ню Йорк (The Whitelisted Theater Company), а Ади е композиторът, който работи над авторската музика към представленията. На едно място се събират Щатите, Западна Европа и единните Балкани.


Тъй като сте нови лица за тукашния зрител/читател, няма как да избегнем биографичните факти.
Теодор: С Ади се запознахме в гимназията. Оттогава датират и заниманията ни с театър. Училището ни нямаше нищо общо с каквито и да било художествени практики, но когато усещаш влечение към живото изкуство и си още млад, няма какво да те спре. Така направихме и първите си представления. 18 СОУ за първи път се сдоби със своя театрална група, съвсем неформална, включваща само нашия клас. Постепенно нещата станаха по-сериозни – фестивали, награди. Първото ни фестивално участие беше в Банкя.

Адриана: Да, Теодор изцяло съчини пиесата, включително му се беше присънила и песен. Всичко беше на френски. Имахме приятелка във ВИТИЗ, взехме реквизит оттам и всички на сцената пеехме песента, присънила се на Теодор. В гимназиалните години аз вече съвсем сериозно свирех на пиано. Тогава Теодор режисира представление за Едит Пиаф, а аз взех награда за Най-добра женска роля. Говорим за 10-11 клас. Играхме го няколко пъти в Славянска беседа. През последните 15 години сме неразделен тандем. Много е приятно, когато имаш за толкова близък приятел, с който и работиш. Двамата се разбираме без думи, без жестове. Чувстваме нещата по сходен начин. Ако Теодор изкаже нещо с думи, аз го обличам в музика и двамата разбираме за какво точно усещане става въпрос.

Т: Ако имам идея и тя е в зачатък, знам че Ади може да вникне в нея, да я разбере и разгърне в музика за 15 минути. И ще съм доволен. Понякога работиш с добри изпълнители, които обаче са лишени от душа. При нея едновременно има строга дисциплина, но и богата чувствителност.

Как реагира училищното войнство на театралните ви занимания?
Т: Остро, защото на практика бяха нелегални. Учителката, която ни заведе на фестивала в Банкя – Радина Младенова, бе уволнена. Впоследствие директорката си тръгна и нещата се наместиха. Към днешна дата 18 СОУ действително има своя аматьорска театрална трупа.

Има ли музикална или театрална история в семействата ви?
А: Аз съм от семейство на химици. Баща ми искаше да стана патолог или следовател.

Т: При нас нещата се случваха въпреки всичко, което предспоставяше да се случат по друг начин. Имаше го бунтът, смелото вземане на решения, без нуждата от нечия подкрепа. Хуманитарното винаги ни е привличало повече от всичко друго. Помагахме се сами, сами си влияехме, без ментори, преподаватели.

Години по-късно и двамата работите навън – Ади във Виена, Теодор в Ню Йорк. Не може да минем без паралела тук и там.
А: Не мисля, че има някаква съществена промяна, особено по отношение на музиката. Може да се започне още от начина, по който работи университетът тук и там. Прекарах 6 години в Консерваторията в София и не видях свободата, която е така нужна за изкуството. С безумни такси, безсмислени изпити, липса на база и оборудване – нещата са близо до трагични. Новият роял се отключваше само на уроци, иначе стоеше заключен. Във Виена записах магистратура Медийна композиция. Отидох на семинар при един професор от Университета по музика и изкуства, който държавата спонсорира, а всяка специалност е бюджетирана. Впоследствие получих покана за проект от идния семестър и така поканите някак следваха една след друга без да съм част от програмата. Тоест, когато ти имаш какво да покажеш, те ти дават шанс – да се научиш, да ти покажат, за да се развиеш. Много болно ми стана, когато разбрах, какво е да си на сцена там, и какво е тук. Може би аз съм попаднала на чудесни хора, но е факт, че всичките ми преподаватели са страхотни. В България се чувствах потисната, не усещах вяра в това, че мога да постигна нещо. Споменавам мой преподавател по Медийна композиция, който е единственият, опитващ се да промени нещата тук. Всеки път, когато се връща във Виена, изглежда все по-уморен. В същото време в Консерваторията са направили грандиозен ремонт на цялата сграда, мозаечните стълбища са облечени в балатум.

Питам се простичкия въпрос – Защо?
Т: Отговорът е лесен. Защото нещата се правят по еснафската схема. С актьорството нещата са сходни. В момента живея в Ню Йорк, иначе съм завършил ВИТИЗ, кандидатствах в училището на Дейвид Мамет, което е към Нюйоркския университет. Приемният изпит мина страхотно, казах си монолога от Ричард II на Шекспир и през цялото време знаех, че се гледа на мен като на театрален актьор. Такова е отношението към студентите. Има страхотно сито от 4000 на 20 и накрая успяват само 10 души.

Всъщност ти вече имаш своя собствена театрална компания в Ню Йорк?
Т: Започнах да работя над идеята в последния си семестър. Исках да поставя Белградска трилогия на Биляна Сръблянович, която преведохме от сръбски на английски. Организирахме голям кастинг, свързах се с Ади и й казах, че ще имам нужда от авторска музика за спектакъла. Взехме сина на Стивън Спилбърг за една от ролите и въобще накрая всички бяха много доволни. Следващия сезон поставихме същата пиеса, но с други актьори и друг режисьор. Сега работим над драматургията на Деян Дуковски – две македонски съвременни пиеси. Трябва да отбележа, че нивото в образованието в САЩ, говоря конкретно за театъра, е много високо и то защото преподавателите определят летвата. И тук подчертавам, че докато в България преподават хора, които никога нищо не са постигнали, нивото винаги ще бъде ниско. Въпреки че издържам театъра си сам, правейки го по всевъзможни начини, нещата работят, защото има конкуренция, ниво, вдъхновение.

Имаш влечение към балканската драматургия, това преднамерен интерес ли е?
Т: Убеден съм, че в изкуството не трябва да има каквито и да било граници. Въпреки това тук, в Европа, балканците не сме обединени, въпреки Европейския съюз, винаги се състезаваме. В Щатите се формира балканска общност, която е много отворена към американската култура, както и обратното.

Мислил ли си да представиш своя театър в България?
Т: Планирам да направя няколко уъркшопа, първо в Скопие, ще бъдат по седмица и на английски език (още един проблем в бълграския театър) и ще завършват с представление. Целта ми е да покаже, че може да се работи бързо и стегнато. В САЩ имаш три седмици за репетиция, времето там е скъпо, но така човек се мобилизира, актьорите идват на репетиции и реално се работи, така както трябва, в екип, има взаимодействие.

А: Правя вметка, в Македония е страхотно, хората са чудесни, особено по отношение на изкуството. С Тео ходихме в Скопие, в Охрид и в планинското село Галичник, където твори Деян Дуковски, който ще участва в нашия уъркшоп.

Т: Двете пиеси, над които работим, са негови – Изгубени германци или Lost in Space. Това е фикция върху исторически документ, намерен години след войната, установяващ, че по нашите територии имало мина, функционирала по време на войната, където висшите немски офицери са изпращали децата си. Деян изпълва пиесата с реални и измислени персонажи – чист празник на въображението, към което и аз като артист се стремя. Другата е Who the Fuck Started All This, изключително авангардна пиеса, повлияна от Чехов, Бекет, Пинтър и Бунюел. Действието в нея се развива в кръгове, може би кръговете на ада. Отново има изобилие от черен хумор, но и много плътност, дълбочина, вплетени в съвсем малко думи. Ади написа страхотна музика към представлението, общо взето всички се влюбихме в пиесата.

Как се случва точно раждането на музиката към една пиеса?
А: Текстът минава през мен стотици пъти. Конкретно за представлението, музиката трябваше да е близо до фолклорното звучене. Направих най-логичното, разгледах учебника си по фолклор и се спрях на една родопска песен, взех фрагмент от нея и го надградих, така че да е адекватно към съдържанието на постановката. Това си остава едно от любимите ми парчета, над които съм работила. Тео много хареса крайния резултат и всичко мина някак гладко. След това събрах наистина смелост, а във Виена за смелите има място.

Повече за театъра на Тео и Ади на whitelistedtheatre.com и на facebook.com/Thewhitelisted
Музиката на Ади може да чуете на soundcloud.com/adriana-milanova

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.