Часът на вълците

Часът на вълците




театрална постановка
Фотограф: Иван Дончев
по Ингмар Бергман
Режисьор: Деси Шпатова
Сценография и костюми: Николета Найденова
С: Владимир Люцканов, Койна Русева, Николай Луканов, Малин Кръстев, Станка Калчева, Вихър Стойчев, Мая Бабурска, Веселина Конакчийска
По кривата на отчаянието на Ингмар Бергман Животът на марионетките идва сравнително късно в кариерата му, когато авторът се е убедил почти окончателно, че изход няма (повтарящ се мотив в текста, превърнал се във филм) и самотата не просто не може да се преодолее с общуване, ами общуването увеличава пропорционално изолацията на хората острови.


Затова и някогашните Бергманови Усмивки от една лятна нощ са разкривени от валиум и алкохол и единственото, по което си личи, че героите са измислени точно от него, е трагичната взаимозависимост между тях, съвършено работещият механизъм на действие и противодействие, на взаимно дърпане на конците, унищожаващо свободната им воля. Хитър ход на Десислава Шпатова e да разкрие тази взаимозависимост още в самото начало, когато на екран се прожектира псевдородословно дърво с обърканите връзки.
На пръв поглед звучи като воайорска история с жълт привкус: инженерът Петер Егерман (Владимир Люцканов) е женен за дизайнерката Катарина Егерман (Койна Русева). Бракът им е по скандинавски съвършен дори в изневерите им, включително тази на Катарина с психиатъра (Николай Луканов), когото Петер посещава, за да му разкаже, че сънува как я убива и това му доставя удоволствие. Двамата нямат деца и сами са си деца един за друг, като под килима на тази зависимост са пометени властната майка на Петер (Станка Калчева), хомосексуалният приятел на Катарина, който изпитва чувства към мъжа й (Малин Кръстев) и кой знае още какво.
Но колкото повече се трупа мръсотия от недоизказаност, колкото повече въпросите на емоционалния свят биват приспани с работа и добро възпитание, толкова по-трагични са последиците. Страхът от споделяне се преодолява с прехапване на устните, но постановката отговаря ясно къде се скриват тези емоционални дефицити – във вътрешния свят, построявайки крепост около сърцето. Символична е „любовната” сцена между съпрузите, в която еротика и агресия се сливат в неразличимо цяло, но накрая единственото сигурно остава дистанцията между двамата, невъзможността им да стигнат един до друг.
Изобщо безизходицата като състояние на всички герои е разположена не просто последователно, а методично. Решението публиката да гледа постановката от самата сцена може да се тълкува разнопосочно – тя се превръща неволно в самото общество, което наблюдава отблизо, но също така и в публика на куклено представление (там дистанцията до актьорите е сходна), пред която марионетките действат по закони, намиращи се извън тях. Забележително е и как клаустрофобията се усеща на почти гола сцена, само чрез местенето от едно затворено пространство на друго.
Обичайно за подобни холистични истории, поддържащите образи са не по-малко задълбочени от главните и можем да съжаляваме, че няма как да се развият дори повече за времето на спектакъла. Станка Калчева построява образа си изцяло върху тревога, невротичното в героинята й дори не се нуждае от думи. Малин Кръстев е самата алегория на спектакъла – свръхемоционален и тъкмо поради това обречен, готов да се откаже от света, но неспособен да го направи.
Десислава Шпатова определено не повтаря стилистично предишния си успешен опит по Бергман Изкуството да смиташ боклука под килима. Колкото в него акцентът беше върху крехкостта и надеждата за отвоюване на Рая, толкова сега камерността задушава, дори се разполага в кафкиански полета с линията на полицейския разпит и трилъроподобното очакване за развръзка, сякаш всичко не е ясно от самото начало. В този смисъл спектакълът, макар и действен, кръжи около едно състояние. А от състоянието боли.

програма

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.