Декамерон

Декамерон




театрална постановка
по Джовани Бокачо
Реж.: Диана Добрева
Сценография и костюми: Нина Пашова
Музика: Петя Диманова
Хореография: Татяна Соколова
С: Анастасия Ингилизова, Ангел Генов, Антоанета Добрева-Нети, Диана Добрева, Борислава Костадинова, Веселин Анчев, Георги Къркеланов, Гергана Данданова, Екатерина Стоянова, Иван Радоев, Милен Миранов, Мирослав Косев, Радина Кърджилова, Мимоза Базова, Стефка Янорова, Тигран Торосян
Диана Добрева е творец, който умее да подкладе и провокира, да извади идеята, да извае пространството, да шокира мисълта. И трябва да сме нащрек.


В нейната интепретация на Декамерон още декорът рамкира – колизей, който препраща към зрелище, към разиграване на театър в театъра, което кореспондира с разказ в разказа в оригиналното произведение. Има намек и за барикада (бягството, отпорът на застрашителното), а преобладаващите бели цветове носят светлина и ведрост в контраст със сумрака по сцената. Голямото бяло платно е многофункционално – то е и покривало, и покривка за маса, дори алюзия за постройка, саван.
Бягството в Декамерон е провокирано от чумата (епидемията във Флоренция през 1348) и е метафорично предадено чрез ято гарвани, които блуждаят. Утоляването на човешкото желание да разказва, пък е контрапунктът на заразата.
Десет младоци се отправят на път за десет дни, всеки със своята история. Естествено всичко се върти около любовта и свързаната с нея похотливост. От това как дявол се усмирява в пъкъл, през любовта като забавление и игра, до истинското, дълбокото чувство, което разтърсва, може и стига до трагика – самопожертвователност и смърт, заради загуба на любим. По стечение на обстоятелствата (или пък нарочно) между веселото и трагичното няма преход. В противовес стоят две полюсни състояния.
Бокачо не вярва в телесния аскетизъм, защото е противоестествен на далите църковен обет, и това е тема за осмиване. Диана Добрева уподобява реакциите на монахините от манастира на кокошки, оплодени от единствения неблагоразумно попаднал в обителта петел. Реагират различно на ощастливяването – за някои е човещинка, други се страхуват предварително (“Ти пък се страхуваш, преди да те е споходило щастието!”), трети припадат след това.
Темата за църковното лицемерие е илюстрирана от енориаша, който уж събира помощи, а е по-умел в обяздването на жените, отколкото в делата си на отец.
И покварата в морала е обект на авторовата ренесансова критичност – за гондолиера, който изневиделица се прибира вкъщи, хвалейки съпругата си (Анастасия Ингилизова) “тя е същински ангел – толкова ме чака и обича”. Да-а, и докато го чака, трескаво убива скуката, бутайки голия съсед в бъчвата за продан. Героинята на Нети – “моралната” Чивета, реди арии против развратниците, а май сама си ги избира. Та дали жените са нещастни? Съдете по репликите: “Чудеса се случват всеки ден. Да отворим, мъжо. Може да са разбойници. Цяла банда!”
И понеже у самия Бокачо е заложен много хумор, изобретателните постановчици са използвали най-разнообразни похвати – пантомима, театър на сенките, приказване в скороговорки, че и на различни езици.
Да не забравяме и окото на Мона Лиза (като заместител на Божието). То ни фиксира отвисоко. Навсякъде. Всевиждащо. Строго, загадъчно или иронично – кой както го усети. Според ситуацията (днешната, досущ като ренесансовата).

програма

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.