Нощна пеперуда

Нощна пеперуда




театрална постановка
от Пьотър Гладилин
Режисьор: Явор Гърдев
Сценография: Даниела Олег Ляхова
Музика: Калин Николов
С: Михаил Билалов, Весела Бабинова, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев, Христо Петков
Явор Гърдев определено не е от кастата режисьори, която режисира едно и също представление по няколко пъти годишно. Но въпреки че рискът е негово кредо като творец, някои неща са непроменими.


Удачният избор на текст например. Или внимателно отмерената температура, която се променя по време на представлението единствено чрез строги физически закони, направлявани от нейния автор. Най-впечатляващото от всичко е, че въпреки този контрол над събитията режисурата не изпъжда актьорите от сцената, респективно публиката – от залата. Винаги остава място за някой красив сън, в който трима военни танцуват на пръсти балет.
В резкия и подчертано небъбрив маниер на съвременната драматургия (в това отношение Пьотър Гладилин дори биографично прилича на Явор Гърдев – начетен хуманитарист с вкус към иронията и метафората) още в самото начало конфликтът се подхвърля без намеци. Коля Лебедушкин (Весела Бабинова), войник първа година, се събужда като жена. Суровият му командир капитан Багаев (Христо Петков) е на ръба на нервна криза, а полковник Кинчин (Михаил Билалов) не знае какво да мисли. Събуждането подозрително прилича на Преображението на Кафка, но в действителност тук трансформация няма – Лебедушкин е създаден да бъде интелектуалец, Лебедушкин изначално е Наташа, а несъответствието е, че е попаднал(а) в руската степ, където от безсмислие и празнота хората губят чувствителността си и жаждата си за живот. Така погледнато, внезапното явяване на Лебедушкин като жена изглежда като най-нормалното нещо в контекста на пиесата, защото една руска степ може да бъде облята с лъчи само от някой ангел, агент на чудото. Весела Бабинова е достоен агент на чудото, а сиянието и крехкостта є са толкова очевидни, че през цялото време прозира няколкомесечното є каляване в това да се бори между битието на бездушен военен и тялото на балерина, драматург, актриса... Позитивността є е нереална, сбъркана.
Сантименталността е остро опасна там, където се проповядва, че чудеса са възможни. Трудно бихме приели тъжен край, след като наблюдаваме как полковникът се преобразява под въздействието на Лебедушкин/Наташа и заиграва Отело така, както и самият Михаил Билалов не би, а изкуството се случва във военно кафене някъде на север. С тъжен край пиесата би се обезсмислила под угрозата да признае, че изкуството не променя света. Елегантният изход на Гладилин и Гърдев е да отговорят, че изкуството променя, но не света като цяло, а индивидуалния. Затова и смъртта е показана като ефирен танц върху ковчега от цинк, а въпросните строги физични закони са подготвили експлозията, така че в края да повярваме, че полковникът е променен. Надеждата като отлагане на хода на времето, като последно островче от цинизма е призована за пореден път в спектаклите на Явор Гърдев. И за пореден път една обикновена история отива толкова далеч, че да се запита каква е целта на изкуството. Дори и на 40 години Гърдев не се е отървал от благородния страх да не е напълно наясно защо се занимава с театър.

програма

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.