Зад кулисите с Надя Керанова

17 октомври 2019 текст Виолета Иванова снимки Севда Семер
"В представления притеснението ми не си личи и слава богу – иначе какво правя изобщо на сцена?!", казва ни, когато повтаряме всеобщото мнение – че изглежда супер уверена и просто цъфти под театралния прожектор. Достатъчно е да минете през по-интимните зали на Сфумато, където Надя играе например внука в Същият ден или рецитира стихове в Актьори срещу поети, за да видите как с лекота свива и без това късата дистанция между себе си и публиката и как смело импровизира, когато куче излае от публиката (истинска история).


С Икар номинация за дебют от 2018, шепа малки роли в киното и мечти за още екранно време, Надя тепърва ще набира скорост. Най-долу са представленията, в които да я гледате веднага, докато готви още три премиери: Нарцис & Ехо на 4 ноември, Малък динамит на 15-и и филма Житие с още неясна дата. Първо обаче чуйте как мирише нейното Попово, какво я води в църквата и защо ѝ е така важно да разхожда кучето.

НЕКА НЕ ПРЕКЪСВАМЕ БАНКЕТА
Когато мама тръгнала да ражда, в болницата в Попово имало банкет и баба ми, която работеше там, си казала "Абсурд снаха ми да роди тук точно сега!". Затова я закарали в Търговище, където съм записана, но никога не съм живяла. Помня в детайли апартамента ни в Попово, аромата на горещ хляб от пекарната до нас, първата си любов. Помня как сядах в кухнята срещу един червен часовник и чаках да стане часът, в който татко си идва от работа. После, като се преместихме в София, много трудно свикнах, че онова вече не е моят дом. Още по-трудно беше с детската градина – винаги съм била екстремно интровертна, а изведнъж трябваше наново да печеля приятели и всеки ден плачех. Нещата се оправиха, като се роди сестра ми – най-хубавият подарък, който съм получавала от нашите. И изобщо. Иначе бабите и дядовците ми си останаха в Попово и ходех там всяко лято. Градът е малък, по-безопасен и стоях навън до много късно. Това са ми били най-хубавите месеци в годината.

ДУШАТА МИ НА ПЪТЯ
Обичам да пътувам по всякакъв начин – от палатки до спа. За да се откъсна от всичко, ходя в планината – харесва ми успокояващото усещане да съм горе, отстранена физически от проблемите. Докато се готвя за роля пък, някак тя сама подсказва какво трябва да направя, да прочета, къде трябва да отида. В подготовка за Бесове например изведнъж ми се роди необходимост да ходя на църква. Преди това го правех само по празници, а тогава се отключи една потребност просто да си седя в храма. Не беше за да усетя нещо, свързано с ролята. По-скоро самият репетиционен процес се отрази някак естествено на живота ми. Покрай Луда трева пък изпитвах неистова нужда да си ходя на село – нещо, което и без това обичам да правя, да стоя на двора, на открито. Така си почивам най-добре – като изчезна от София.

ДА СЕ ЧАКАМЕ ПРЕД НАТФИЗ?
Изненадах всички, като отмених мечтата да бъда адвокат като татко – никой не очакваше такова свито и срамежливо дете като мен да стане актриса. А всъщност именно сцената ми дава онази свобода, за която нямам смелост в живота – една от причините изобщо да се захвана с театър. Като отидох на актьорско за първи път, главната мотивация беше друга, де: бях влюбена в едно момче, но го изключиха от училище. После чух, че ходи на школа и аз тръгнах на такава с надеждата да го срещна пак, като влезем в НАТФИЗ. Накрая той дори не кандидатства, но и аз бързо забравих за него, щом потънах в актьорството.

СЪМНЕНИЯТА УМИРАТ САМИ
Преди представление предпочитам да се усамотя – намирам си кът край сцената, където да се концентрирам. Зад кулисите усещането е много силно, това май ми е най-любимото място в един театър. Там се намирах и когато осъзнах, че наистина искам да съм актриса. Беше ми първото качване на сцена с школата. Бях се притеснила жестоко, когато изведнъж ме удари това странно чувство, като просветление, че това е моето нещо. Сега пак понякога се чудя дали професията е за мен – не че не я обичам, просто иска огромни компромиси, особено с личния живот. Наскоро, докато играехме Апарт, рязко излязох от едно такова състояние, щом чух репликата "Ако знаеш какво друго можеш да правиш, ти просто не си актьор", извадена като аудио от интервю на Стефан Илиев Чечо, светла му памет. Той е сред големите имена в българския театър, не само заради таланта си. Да чуя думите му по време на спектакъла беше много силно лично изживяване. Сякаш някой ми даде знак.

ДА РАЗХОДИМ КУЧЕТО
Отвратително критична съм към себе си – като се гледам на екран, не успявам да видя филма от взиране в кусурите си. В театъра пък ми е некомфортно да ме гледат близки – обзема ме притеснение да не ги разочаровам, много по-лесно играя пред непознати. Сценичната треска не изчезва с опита, даже се засилва. Може би защото сега повече си давам сметка какво правя и всеки път ме е страх, че няма да мога да съм истинска, няма да успея да се изключа от всичко, което ме е занимавало през деня и да вляза в съвсем друг свят. Актьорите сме много суеверни, та и аз имам безброй ритуали за късмет. Някои са само мои – като различната музика, с която се настройвам за отделните спектакли. Други са общи за екипа – странни поздрави, родени в хода на репетициите. Преди Апарт например винаги "разхождаме кучето". Ако издам всичко обаче, имам усещането, че ритуалът ще се развали. Суеверна съм дотам, че като пътувам към театъра с колата, не тръгвам на заден ход – и да съм паркирала така, първо ще дам сантиметър напред. Поне черни котки спрях да отбягвам, откакто пред входа ми се настаниха няколко такива и стана невъзможно.

УЧИТЕЛКО ЛЮБИМА
Преди НАТФИЗ една година учих Културология и преподавах английски. Тогава усетих колко ми е интересен този тип общуване, затова преди 3-4 години приех да съм част от актьорска школа за тийнейджъри и възрастни. Трудно ми е да строявам хора на 50 години с много повече житейски опит от мен, когато идват неподготвени, но и за доста от тях това е просто място за социализиране. Е, има и такива, чиято работа включва публични изяви и това им помага да се отпуснат. Генерално обаче тийнейджърите са тези, които взимат класовете по-сериозно, защото са с амбицията действително да стават актьори. Първата ми работа е да ги науча на дисциплина и че не могат да си позволяват да не идват, да закъсняват, да са неподготвени. После идва голямата тревога: ако съм се убедила в таланта на едно дете, а не го вземат в НАТФИЗ, заради мен ли е било?

ПРЕПОРЪЧАЙ МИ ЗАГЛАВИЕ
Като писател най-много обичам Достоевски, а любим роман ми е Братя Карамазови. Харесвам и митологии. Интересът ми към тях се роди в Класическата гимназия. Иначе в момента на нощното ми шкафче има Китайска митология, Психология на източната религия на Юнг, Човекът в търсене на смисъл на Виктор Франкъл и Триумфът на твореца на Цветан Стоянов. Някои чета за удоволствие, други за докторантурата си. И те са ми интересни, просто като трябва да прочетеш нещо с дадена цел, искаш или не, то става задължение, а времето и без това не стига за всичко. Смешно ми е, че филмът, който съм гледала най-много пъти, е Мулан; със сестра ми и съседското момче превъртахме DVD-то всеки ден. Иначе на по-голяма възраст най-много пъти съм си пускала Амаркорд, Светлините на града и сръбския Рани. Харесва ми изключително черното му чувство за хумор – и моето е такова. Европейско кино започнах да гледам сериозно чак в НАТФИЗ. В началото ми беше трудно да го разбера. И сега понякога ми е. Но истината е, че човек развива вкус за него. То стои над готино разказаните истории. Има друга дълбочина там, друг поглед.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.