Път през лабиринта

10 декември 2013 текст Таня Трендафилова, снимки Владимир Томашевич
Срещаме непринудено красивата и традиционно харизматична Елена Петрова само седмица преди премиерните прожекции на първия български психотрилър – Вила Роза (на нея е поверена една от женските роли, а Калин Врачански ще видим в друг от образите). Ясно е, основната тема на разговора ни беше филмът, но не само – бързо се отклонихме в размисли за живота и вселената, разбрахме колко силно вярва в паралелните извънземни цивилизации и как обича да изразява гражданската си позиция.


Какво да очакваме от Вила Роза?
Всичко това се случи благодарение на режисьора Мартин Макариев, който знае как се снима кино от световна класа. Филмът е независим, направили сме го с приятели, без чиято подадена ръка изобщо нямаше да стартира. Режисьорът и операторът Иван Вацов действаха във великолепен тандем по работата над визията на този увлекателен сюжет, дело на сценариста Борислав Захариев. Ще видите красиви кадри напълно в стилистиката на психотрилърите. По-любопитното е, че този жанр не е експлоатиран
в България, тъй като изисква по-особена гледна точка. Историята трябва да е много добре написана, с внимателно спазване на схемите, по които се прави един трилър.

Все пак, психотрилър е широко понятие.
Предупреждавам – няма да има реки от кръв или хвърчащи глави. По-скоро се опитваме да манипулираме зрителите чрез внушения, добре подплатен сценарий и специфичната атака на психотрилъра – когато в определен момент започва да се случва нещо напълно неочаквано. Човешкото съзнание веднага изгражда защитна реакция, започва да отрича ставащото и търси логично обяснение – докато ситуацията не излиза извън контрол и започваш да вярваш в съществуването на сили, които не можеш да владееш или да спреш. В повечето случаи те са унищожителни.

Каква е твоята героиня?
Казва се Дора и е много силна жена. С добре развито шесто чувство и инстинкти, на които разчита. Обича крайностите и се владее прекрасно, макар да е преживяла доста. Малко неща могат да я учудят и съборят, но ето че през 1985 (когато се развива действието) определени събития я навеждат на мисълта, че наоколо се разпореждат сили извън логиката на съзнанието.

Как се справиха Калин и останалите от актьорския състав?
В този филм Калин Врачански, Лидия Инджова, Пламен Манасиев и американецът Дейвид Чоукачи са прекрасни. Всички прегърнаха героите си, сляха се с тях, а крайният резултат е отличен. Дейвид пристигна шеметно и отначало сякаш влезе леко в нещата, но впоследствие, когато видя на какви обороти работим, бе доста респектиран. След третия ден беше 100 процента отдаден на проекта.

След Стъклен дом се появиха още куп български сериали, но като че ли никой не отбеляза такъв фурор, как си го обясняваш?
Хубаво е, че тук продължават да се снимат сериали, но въобще не се наемам да оценявам какви са те. Аз съм за истинските и добре разказани истории – качествени и като кинематография, и като сценарий, и като актьорска игра. По времето на Стъклен дом сякаш имаше повече усмивки, надежда и вяра. Онова, което изпитах тогава, беше лудо нахлуване в живота, пространството и работата ми от страна на всички – и на фенове, и на медии. Радвам се, че ми се случи, защото човек трябва да преживява различни неща – това го кара да върви напред и да се подобрява. При създаването на един продукт обаче никой не ти казва дали стълбата, по която се изкачваш, води само нагоре.

Има ли българското кино нужда от “сценарен доктор” (холивудски термин, обозначаващ писател, нает за филмова, театрална или телевизионна продукция, за да пренапише сценария или да изглади определени аспекти от него – бел. авт)?
Да, и то не само. Сценарият обаче е на първо място. Както казва Хичкок, всичко е заключено на хартията – докато не съм сигурен, че го имам там, не започвам. Това е много важно за филми от типа на Вила Роза. Разбира се, има и друг тип режисьори като Тарантино или Содърбърг, които разчитат на импровизация от страна подбрани актьори.

Какво друго намираш за проблемно в нашето кино?
Има няколко основни проблема – като започнем от начина на разпределяне на субсидиите и критериите, по които комисиите оценяват проектите, до реализацията на филмите и нищожната възможност те да бъдат продадени. Оправданието е, че се правят фестивални филми. В крайна сметка, тези филми обикалят по фестивали, които никой не е чувал, но не достигат до онези пет значими филмови форуми, на които би било чудесно да присъстваме. Освен това, кинотворците не допускат млади хора с идеи в лобито си. А онези, които правят филми у нас, искат да спечелят не от крайния продукт, а от периода на реализацията му. Те ограбват собствения си труд, за да получат някакви пари – това е цинично.

Какво те вълнува тези дни извън работата?
Ставащото в обществото. От юнските протести, на които в началото ходих много често, нещата придобиха много извратен вид. Силната енергия, която я имаше в първите дни, се загуби. Някъде след петнайсетия ден всичко започна да прилича на един голям панаир, на който всеки се изявяваше с номера си. По това време и спрях да ходя. Не спирам да подкрепям всеки протест, който е мотивиран и има за цел да стигне докрай. Проблемът на юнските събития е, че позволиха правителството и хората да свикнат с тях,
станаха част от пейзажа и изпуснаха момента, в който можеха да бъдат коректив на властта.

Одри Хепбърн казва, че елегантността е единствената красота, която не увяхва.
Бих заменила елегантността с любовта. Това е най-могъщата движеща сила на света. На този етап от живoта си смятам, че простотата може да бъде впечатляваща, както и смирението. В последните години изгубихме възможността да се обърнем към човешкото в себе си. Хората са егоисти, вторачени във възможността за оцеляване и бързата консумация на живота. 2014 е година на хуманността и имаме огромен шанс да се поправим, ако обръщаме малко повече внимание на околните.

Какво детско откриваш днес в себе си?
Може би спонтанността. Често се виждам в децата си, защото ме имитират – понякога смешно, друг път – едно към едно, а това не ми е много забавно
(смее се). Другото е бързата смяна на състоянията – нещо, което е много ценно за един артист. За съжаление, възрастните бързо губим най-ценната си способност – да гледаме света през очите на дете, да не ограничаваме възприятията си. Имаме нужда да съхраним свободата – в сърцата, умовете и душите си. Съществува теория, според която всяко общество реагира
на случващото се около него от позицията на своето развитие в момента. Нашето все още не е достигнало до такава фаза, в която да имаме сетивата и интелекта да забележим признаците за присъствие на паралелни извънземни цивилизации. А такива има много, доказано е.

Последното клише, което те подразни?
Дотолкова сме свикали с клишетата, че вече не ни правят впечатление. Хрумва ми един израз, който стана много популярен пак покрай протестите – “всички са купени”. Това е нещо, което много ме дразни.

Шегата, която те разсмя наскоро?
Калин Врачански ми разказа виц... но неговите обикновено са много цинични, така че ще го спестя.

Най-добрият човек, когото познаваш?
Не е един – трима са. Вдъхновяващи, талантливи, умеят да слушат и знаят как да бъдат приятели – не само, когато си на върха. Умеят да пазят достойнството, казват внимателно истините и са добър пътеводител.

В Боен клуб се говори за пещерата на съзнанието, в която хората бягат, за да се скрият от стреса и болката. Как изглежда твоята пещера?
По-скоро като в Аватар – със строг пропускателен режим, много добър фейс контрол и даже heart контрол. Там допускам малко хора. В днешно време няма как да оцелееш без място, където да избягаш, и в това няма нищо лошо. Въпросът е да имаш път напред или назад, да не си в лабиринт.

Колко често се впускаш на сляпо в неизвестното?
Много, особено в работата. В последните две години, докато подготвях различни проекти, свързани с кино и телевизия, разбрах нещо много важно – не само аз се доверявам на сляпо, оказа се, че другите също имат доверие в мен. Вярвам, че имам силата, възможността и – надявам се – опита да събирам хора в екип. Иска ми се да бъда не в центъра, а отстрани на случващото се пред камерата, където имам възможността да следя целия процес. Точно в този период имах доста разочарования – втурнах се през глава, дадох всичкото си време, подходих с огромно желание и добронамереност, но накрая всичко се срути като пясъчна кула. От това излязох с увереността, че следващия път не трябва да бъда толкова емоционална.

Според Шекспир никога няма да намериш жена, която да няма готов отговор на всичко. На какво обаче ти не би дала отговор?
Нямам отговор на най-великия въпрос на света – “Защо?”. Не искам и да имам. Както е известно, въпросите са безкрайни, а отговорите – ограничени. Най-хубавото е, че колкото повече научаваш, толкова по-ясно виждаш, че си още в началото. Важното е да не губим любопитството си и да не приемаме всичко за даденост. Това ни държи живи.

Вила Роза е премиерно в кината от 20 декември

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.