Опасен чар



17 октомври 2013 текст Дани Николова
Владимир Тодоров е автор, илюстратор, филмов художник, а сега и скъп гост на фестивала за независимо американско кино So Independent (24 октомври – 3 ноември). Повече от 20 години Владимир живее и работи в Лос Анжелис, замесен е в направата на приказни визии и причудливи герои (в Космически забивки, Стюард Литъл, Полярен Експрес, Хари Потър), отскоро е консуматор на качествени телевизионни сериали като Game of Thrones или House of Cards и има интересно мнение, особено по някои киновъпроси.


Върху какво работиш в момента?
Над два лични проекта. Опитвам да завърша илюстрациите към последния си роман Archipelago N.Y. (нещо средно между фентъзи и анти-утопия). Паралелно с това, започнах работа и върху първия си късометражен анимационен филм. Проектът е визуален експеримент. Искам да накарам илюстрациите ми да оживеят, но го правя абсолютно сам и не очаквам да стане бързо.

Любим мой писател (Кърт Вонегът) казва, че ако човек не може да обясни на 5-годишно хлапе с какво се занимава, значи е шарлатанин. Можеш ли да обясниш какво прави художникът на филми?
Истински шарлатанин съм, хаха. Заблуждавам убедително зрителите и ги карам да вярват в несъществуващи светове и измислени герои. Разбира се, това е само една от функциите на художника в киното. Работата ми през последните 20 години се концентрира върху създаването на визии и герои от типа на Хари Потър, където нереалното става реалност и обратното. Така че, илюзия и измама, са напълно подходящи определения за това, което прави художникът в киното.

Помниш ли първия си досег с изкуството?
Бил съм на 3 когато съм започнал да създавам собствени играчки от пластилин. Неосъзнат процес, вътрешна нужда. Постепенно, процесът премина в рисуване, задълбочи се с годините и доведе до неизбежното образование. Колкото до изкуството изобщо - старая се да избягвам елитарния подход, който много хора прилагат. Изкуството е навсякъде около нас, присъства във всевъзможни форми и много често е незабележимо. Така и трябва да бъде. Не съм почитател на онова изкуство, което „крещи” в лицето ви че е такова.

Би ли могъл да ни преведеш през процеса на творчество - от хрумването на идеята до създаването на готовия продукт?
Обикновено се включвам в самото начало на филмовия процес. Често - още преди да има готов сценарий. Тогава е от особена важност как комуникираш с режисьора, дали усещаш какво точно желае той от теб. И хората, правещи филма, и публиката очакват да бъдат изненадани, да видят нещо ново и необичайно. А това хич не е лесно, имайки предвид колко разглезени, уморени и преситени от визуално пищни продукции са потребителите. И тъкмо когато сме решили, че вече няма изненади, се появява нещо като новия филм на Алфонсо Куарон Гравитация и ни спира дъха. Доказва ни, че все още има изненади и ни предизвиква да не спираме да ги търсим.

В кой момент си бил най-горд от себе си?
Бих избегнал думата гордост. Тя е нещо опасно, а в някои случаи и пагубно. Не съм суеверен, но вярвам, че съдбата си знае работата. Точно когато много се възгордеете и решите, че сте покорили света, ви дръпва килимчето под краката. Така че, не бих говорил за гордост. По-скоро бих казал, че съм имал вълнуващи моменти. Като този, когато Роберт Земекис откупи филмовите права на първата ми книга - The Moon Rock. Всичко се разви така главозамайващо, че имаше сериозна опасност да се възгордея. Фактът, че филмът не стана, ми помогна да не се самозабравя.

Коя е най-тежката работна ситуация, в която ти се е случвало да попаднеш и как се справи с нея?
Във всяка колективна работа, каквато е и правенето на филми, няма по-приятно усещане (извън това да попаднеш на добър материал) от това да се намериш сред сродни души. Но то се случва изключително рядко! Огромните корпоративни структури, в които отдавна са се превърнали големите филмови студия, са приютили армии от посредствени хора, нямащи нищо общо с киното, които превръщат правенето на филми в тежко главоболие за повечето артисти. Тези ежедневни битки с бюрокрацията ми тежат неимоверно. Човек трябва да има железни нерви и търпение, за да издържи в такава среда. В сравнение с това, всякакви други трудности (а във всеки филм е имало безброй) са били като песен, хаха.

Винаги когато говоря с визуален артисти питам това - съгласен ли си с думите на Наполеон, че една картина струва колкото 1000 думи?
Отговорът никак не е прост. Снимка от военен конфликт може да обиколи и разтърси света така, както никой написан материал не би могъл. В този контекст образът е по-силен от думите. В изкуството обаче е различно. Картина, колкото и буквална да е тя, лишена и неподкрепена от текст, остава нещо абстрактно. Всеки може да я интерпретира по своему. Нямото кино е прекрасен пример за разказ в картини, справящ се горе-долу добре, без помощта на думите. В съвременното кино обаче двете вървят ръка за ръка. Дори най-често образът е подчинен на текста. Мога да дам десетки примери за интересен визуален подход, който обаче стои самоцелно, без да е стъпил на здрав текст. И обратното - изключителна история, която без подкрепата на визуални хватки, ни грабва за гърлото.

Филмите, над които си работил (Полярен експрес, Хари Потър, Алиса в страната на чудесата) са все симпатично-романтични и приказни. Не те ли влече някой хорър?

Повечето филми, наблягащи на този тип визия и търсещи хора като мен, са „семейни”. Те са изключително скъпи и студията избягват като чума всичко, което би им лепнало рейтинг 18 (годишни) и не им гарантира пълни салони и възвращаемост. Иначе с удоволствие бих участвал в нещо по-различно, дори и хорър, но не какъв да е. Буквализмът не ме влече и ако ще е нещо в този жанр, трябва да е в стила на Тим Бъртън. Впрочем, на Алиса може спокойно да се гледа като на стилизиран хорър. Това, че не хвърчат глави и не се лее кръв, не го прави по-малко страшен.

Кои са нещата, впечатлили те напоследък?
В последните години гледам телевизия. Причините са две. Първо, киното (комерсиалното) става все по-скучно, инфантилно и предсказуемо. И второ, телевизията (в лицето на кабелни канали като НВО, АМC и Netflix), се промени тотално. Доброто кино емигрира в телевизията, със все актьорите, сценаристите и режисьорите. Там бягат и зрителите. В момента, киното в Америка се прави от бюрократи и експерти по маркетинг, които наемат сополиви младежи от рекламата, за да им произведат поредния филм-продукт, базиран на играчка или комикс. Всичко читаво избяга в телевизията и резултатът е налице. Горещо препоръчвам сериали като Breaking Bad, Mad Men и House of Cards. Това гледам. През останалото време поглъщам книги - една след друга.

Филмът, върху който съжаляваш, че не си работил?
Непрекъснато се улавям как, гледайки даден филм, си казвам „О, аз това бих го направил по съвсем друг начин! Защо не бях там!” Но това са неизбежните професионални изкривявания, хаха. Давам си сметка обаче, че все по-малко харесвам филмите, в който бих бил поканен да участвам. А ми се иска да бях работил в последния филм на Земекис Полет - един от най-добрите напоследък! Идва ми наум също Гравитация, който току-що излезе... Game of Thrones, Хобит – все неща в моята територия, които съм пропуснал.

Ще гостуваш на So Independent.
Да, но и аз не знам какво да очаквам. Чувствам се малко като риба на сухо, имайки предвид че това е фестивал за независимо кино, а аз се явявам някак си от другата страна на барикадата. Все едно някой е поканил противника си на вечеря, хаха. Шегувам се, разбира се...основната причина да гостувам е, че участвах в създаването на част от визията на фестивала. Ще ми е любопитно да присъствам и да науча повече за провеждането на такъв тип събитие.

Когато се прибираш в България какво виждаш?

От чисто естетична гледна точка ме потрисат някои безумия в архитектурното устройство на София. Разрешават се строежи, които ще грозят с години град, който с малко повече усилия, воля и вкус, би могъл да изглежда прекрасно. Тази липса на отговорност ме втрещява. И понеже типично по български започнах с негативното, бързо сменям с нещо, което ме впечатли и ми даде надежда – протестите.

Моля те да нарисуваш с думи картина на света такъв, какъвто го виждаш в момента.

Ще изглежда като картина на Йеорнимус Бош, само че малко осъвременена. Ще трябва да прибавим повечко религиозен фанатизъм (от двете страни), който използва както високи технологии и социални мрежи, така и най-примитивните и нечовешки средства в името на каузата си. Докато на преден план си раздават шамари, зад тях се топят ледници, популацията расте с безумна скорост, и консумира планетата. Шепа все още неосъзнали вината си банкери, продължават да бъркат с пълни шепи в гърнето с мед, докато в един момент обезумелите маси не ги помитат (историята уви се повтаря). Тук обаче спирам, за да не заприличам на роман на Дан Браун, хаха.

Какво ти предстои оттук-насетне? Къде ще се намираш и с какво ще се занимаваш един ден, когато си на 90?
Ами... мислех да не издавам все още, но вече съм си купил билет за тайно място - един град, намиращ се на дъното на най-големия кратер на Луната, хаха.

Изложбата на Владимир Тодоров, в рамките на So Independent, се открива в клуб Motto, 25 октомври, 18:30;
Лекцията Анимацията и типажите във филми е в НАТФИЗ, 28 октомври, 16:00;
Представяне на книгата The Moon Rock и среща с деца e в Дом на киното, 2 ноември, 14:00


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.