Дива роза

4 септември 2013 текст Никола Шахпазов, снимки Владимир Томашевич
Срещаме обезоръжаващо чаровната актриса Силвия Петкова буквално часове след като се е върнала от неколкоседмична обиколка на най-дивите кътчета от крайморския Север. Малко е тъжна, че трябва да се върне към градската реалност, но пък е твърде заета, за да изпада в меланхолия – вече се включи в снимките на нов български екшън, а на 14 септември ще чете една от историите в театралното издание на литературната инициатива Пощенска кутия за приказки (този път ще бъде на открито в One More кино, като част от голямата Нощ на театрите). Между две бири и няколко спомена за отминаващите горещи летни дни, със Силвия говорихме за почти всичко – от сценичната треска до Революция Z, Тирамису и задължителните тефтери в чантата й.


Как мина голямото ти лятно къмпингуване?
Беше велико! Пътувах сама и за 22 дни обиколих цялото северно Черноморие – Шкорпиловци, Дуранкулак, Карадере. А в Иракли видях делфини. Два пъти!

Очевидно за теб къмпинг не е равно на къмпинг Градина, примерно.
О, не. В Градина изобщо не е за мен – има топла и студена вода, интернет, ток. А на мен ми харесва дивотията, харесва ми да бедствам. Обичам сама да си търся дърва, да си опъна палатката, да се скрия от дъжда – това е къмпинг.

Откога почиваш така?

От 2007 насам... Ама то бая време е минало! И то с една и съща палатка – добре че още се държи.

Тъжно ли ти е, когато лятото си отива?

О, разбира се. Аз съм лятно бебе – родена съм на 7 юли, зодия рак, лятото е стихията ми. Септември винаги е тежко, защото безгрижието свършва и се връщам към ежедневните ангажименти.

От вчера си тук, а вече се включи в снимките на екшъна Люси, режисиран от Асен Блатечки и Катерина Горанова.
Да, вече започнаха снимките, но аз имам по-голямо участие във втората част от тях, които предстоят през октомври. Филмът ме спечели със своя сценарий – страхотен е. Четейки го, се заливаш от смях, после плачеш, после пак смях. И това е само при четенето – не мога да си представя колко ефектен ще бъде на практика филмът!

Занимаваш се с театър и кино, но участваш и в Революция Z. По-лесно и лековато ли е заниманието със сериали?

Първоначално не гледах с добро око на идеята – каниха ме да се снимам поне в половината от сериалите, които вървят сега по телевизиите и отказвах. Ролите не ми допадаха, зная и как се работи – много се бърза, всичко е на тъгъдък. А и договорите с телевизиите са отвратителни, правят те роб. Съгласих се да се включа в Революция Z, защото ролята ми е абсолютно противоположна на героинята ми Хани от филма Лов на дребни хищници. Исках хората да видят, че мога да бъда и нещо различно от мъжкарана и побойница, че има нещо нежно в мен, хаха.

Как ти се струва Революция Z в сравнение с останалите български сериали?

Признавам си – нямам телевизор и съм абсолютно незапозната със сериалите. Обикновено гледам само пилотните епизоди. Но харесвам Революцията, защото е по-свежарски, няма драми, екшън, а и аудиторията е млада – между 10 и 18.

Често ли те срещат такива малки фенове по улиците?

Случва се, а аз ужасно се срамувам, когато ги срещна. Дори това лято, докато къмпингувах, ми се случи нещо такова. Правих преход покрай Камен бряг и се разминах с баща и малката му дъщеря – тя ме позна и направо изпищя от радост.

Какво се промени от първото ти представление Синя птица до Тирамису?

Когато се включих в Синя птица, бях на 17 и мислех, че светът е мой, правих всичко джаста-праста. После ме приеха във ВИТИЗ, където моят професор Здравко Митков тотално ме смачка и в трите години, откакто завърших, се опитвам малко по малко да си възвърна онази тийнейджърска самоувереност. Това е и най-голямата промяна – страх ме е, колеблива съм. Винаги се питам дали публиката ще ме хареса, след всяко представление си казвам – “Боже, колко лошо играя!”. Другото е, че постоянно човъркам, препрочитам сценариите, чета между редовете. Започнах да играя абсолютно наобратно на онова, което пише в текста.

С кой театрален режисьор мечтаеш да работиш?
Когато направихме Тирамису, направо се влюбих в Николай Поляков и с него бих работила винаги. Също така, с удоволствие бих се включила в някой от зрелищните спектакли на Сашо Морфов. И Стефан Командарев, но той не е театрален режисьор, разбира се. Много обичам да снимам със студенти, които още не са наясно с нещата – просто ми харесва да човъркаме дружно по някакъв текст.

А кои български актьори ти се струват най-силни?
Възхищавам се на Мария Каварджикова, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова, Гергана Плетньова, Радина Кърджилова, Калин Врачански, Асен Блатечки. Откакто гледах Смях в залата – и на Яна Маринова. Всъщност, рядко ходя на театър, но когато ми се случи и видя колко са добри тези хора...

Не гледаш телевизия, рядко ходиш на театър, сега очаквам да кажеш, че не си и най-запаленият киноман.
Наистина, не гледам много филми, хаха.

Това полезно ли е или напротив?
Не е защото не ми харесва да гледам филми или представления. Нито пък защото нямам никакво време. Просто така се случва. От друга страна, това ме пази чиста и мога да играя ролите по свой начин, а не както съм видяла, че се прави някъде другаде.

На 14 септември за втори път ще четеш в Пощенска кутия за приказки. С какво те привлече тази поредица?
Много ми харесва, че едни хора изливат душите си в тези разкази, а после съвсем различни хора, с които авторите не се познават, интерпретират текстовете. Страхотно е също, че въпреки еднаквата тема, приказките в кутията изобщо не си приличат. Помня добре първия път, когато четох разказа на Теа Денолюбова –страшно се вълнувах, емоцията беше неповторима. Историята бе много лична и се притеснявах как Теa ще възприеме моята интерпретация.

Смяташ ли, че на сегашното четене ще ти е по-спокойно?
О, не вярвам. Винаги ме тресе сценична треска. Макар че този път темата е театрална – би трябвало да съм в свои води.

Като става дума за писано слово – не си ли се изкушавала да се пробваш и в това?
О, много пиша. Имам 55 тефтера – в един преписвам, в друг пиша стихотворения и разкази, а пък в третия рисувам. Ходя с по десет тефтера в раницата, хаха. Но от мен няма да стане поетеса, това са си мои неща – единственото ми лично пространство.

Силвия Петкова чете в септемврийското издание на Пощенска кутия за приказки (част от Нощта на театрите), One More кино, 14 септември, 20:00, вход свободен

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.