По следите на времето

27 януари 2011 текст Дима Чакърова, снимки Илиян Ружин
Иван Бърнев е актьор, който всеки световен театър би бил горд да има в трупата си, но ние имаме щастието да го гледаме на сцената на Народния – последната му изява е в Полет над кукувиче гнездо, където брилянтно влиза в кожата на Били Бибит. Тези дни обаче е във вихъра на премиерата на филма Стъпки в пясъка, където отново е на висота и в главна роля. Освен че умее да разсмива и да разплаква на екран, на Иван му се удава да прави и по-необичайни неща като шофирането на 20-метров камион.


Какво си помисли за твоя герой, като прочете сценария?
Ох, това беше преди две години – чакай, сега ще се опитам да върна лентата, да не си изфантазирам нещо, хаха. Като прочетох сценария, и си казах – Господи, каква история! Веднага леко ме удари съмнението защо Ивайло е избрал точно мен и ме хвана страх, че ще нося отговорност за изпълнението на тази роля. Тя е доста голяма – героят преминава през какви ли не перипетии, трябва да се изиграе образа от ранни ученически години до възрастен човек. Среща се с много хора, всяка среща не е случайна, в него вътре се отключват разни неща и той разбира нещо важно за себе си и за живота. Дава си сметка за несвободата, в която живее, и принципът му е: нещо, когато не ми изнася и ми стане тъпо – бягам. Това не е мой принцип и по някакъв начин трябваше да разбера това поведение.

Ивайло Христов казва, че веднага е видял теб в този образ.
Единственото ми спокойствие беше, че насреща си имах човек като Ивайло, което е нож с две остриета, хаха. От една страна, спокойствието идваше оттам, че се познавахме добре – той е бил до мен още с прохождането ми като актьор, после сме се срещали професионално и на сцена. От една страна, си казвах – това е Ивайло, той никога не тръгва към нещо, без да знае какво точно иска да покаже и да извади. От друга обаче, е нещо много трудно, което аз си го знаех предварително – това са неговите доста завишени, да не кажа, почти невъзможни изисквания за изпълнение, хаха. Те се базират на това, че самият той е изключително опитен и талантлив актьор и знам, че би могъл да направи всяко нещо, което пожелае – с един поглед изчерпва всичко, което иска от мен.

Ползва ли нещо от опита и спомените си от онова време?
Бях 18-годишен, когато системата се смени. Във филма също се получава горе-долу така – героят до тази възраст живее в онази ситуация. Спомням си колко по-наивни и затворени бяхме като ученици. Любовта и погледът към жената беше много по-оскъден. Много добре си спомням как протичаха и купоните, наречени забави тогава, хаха. Това обаче е като някакво усещане. Понеже Ивайло е създателят на историята и докато снимаме, той има визия за сцените, може би ползвахме най-вече неговия опит.

Кой беше най-силният момент при снимките?
Ооо, толкова много са. Киното е изключително трудно, защото за кратък период ти се случва нещо суперконцентрирано като емоция, а денят е супердълъг и си изживял сто неща в него.
Има една сцена, която беше доста емоционална за мен. Надявам се така да се усети и от зрителите – случката в казармата. Снимахме с двама мои съученици, с които сме тръгнали от НАТФИЗ – Асен Блатечки и Ненчо Илчев, и си спомням, че това беше възможно най-студената нощ във видинския край и под униформите се бяхме облекли с всичките си налични дрехи и приличахме на мишленчета. От една страна, страшен студ, от друга страна, страхотен смях и забавление – всички набутани в една караванка.
Много емоционална беше и сцената, в която героят Слави е в Америка, разбира, че Берлинската стена е паднала и пее химна. Всъщност пространството беше метър на метър, целият екип около мен, а аз си пея на оператора и пушек се вдига.

Част от сцените са снимани в Америка – там как беше?
Това, което изпитваш реално като човек, страшно много помага за заснемането на някакви сцени. Аз отивам за втори път там и за втори път усещам, че това не е моето място, признавам си. Може би и заради пътуването, и това, че няколко дни си като в памукови облаци – червени пясъци, скали, къде се намираш, какво правиш, караш един камион, който шофьорите незнайно защо бяха решили да напълнят с 20 тона товар…

Ти наистина ли караше този огромен камион?
Е, не наистина. Тоя въпрос най-много ме дразни. Едни приятели, след като изгледаха целия филм, и те това ме питат. Не си ли личи, казвам, гледайте филма още веднъж, хаха.

Обикновено актьорите акцентират върху това колко е тежко да се снима, а от твоите думи звучи като празник.
Това не ми е първата главна роля и това го оставям настрани, защото вече знам, че е част от играта – ако искаш, заповядай. Оттам нататък трябва да си свеж, в абсолютна кондиция, да правиш хубави неща, да си адекватен, да общуваш с хората добре. Аз съм късметлия, че вече няколко пъти са ми се случвали такива роли, които аз ги наричам гонки. И сега най-прекрасното е да бъдеш обграден с хора, с които ти е готино да се срещаш и работиш. Около себе си Ивайло постави хора все приятели, много добри професионално актьори, но и такива, които той цени като актьори и които него ценят като личност и нещата се случиха особено приятно.

Стои ли пред теб въпросът кино или театър?
Не, защото, слава Богу, ми се даде възможността да пия и от двете чаши. То е на периоди всичко. Имам такива, в които се набарбуквам с театър и после е: о, Боже, не! Защото това е изкуство, което вечерта го има и после – край. Ако някой го е записал тук, в главата, това е. А киното е друго – правиш, градиш, струваш, снимаш и се запечатва завинаги, но то пък е друго. Докато снимаш, искаш да видиш резултата моментално след снимачния ден. Актьорът така е свикнал – да работи, да работи и да “извади премиера”. Този филм е сниман през 2009 – оттогава колко вода изтече, колко неща се случиха. През тази година имах три главни роли във филми и после 2010 я пиша нулева година. Но нямам право да се оплаквам. Важното е да не е нулева годината за всички.

Какво искаш да ти се случи още?
Ох, за какво мечтая? Появяват ми се някакви мечти, които няма да ги кажа, защото не са за споделяне, хаха. Темпото в тази професия е убийствено и тайно си мечтая и си желая Господ да ме пази в кондиция възможно най-дълго, за да мога да съм на сцена и да играя. При нас парите се изкарват много, много трудно – физическият и психическият труд е тежък, та това е мечтата ми – да съм във форма възможно най-дълго.

Стъпки в пясъка е премиерно в кината от 28 януари
Полет над кукувиче гнездо е в Народния театър на 4 и 5 февруари, 19:00

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.