Нещата от киното: Стефан Командарев



8 юни 2017 текст Наталия Иванова снимка Анелия Тодорова
Може би вече сте чували някои от следващите факти – например как е бил психиатър, когато му подаряват камера или как новината, че е селектиран в Кан попада в спама му, а след необичайното мълчание оттам се обаждат с въпроса "Защо не реагирате, не се ли радвате?". "Разбира се, че се зарадвах", казва ни Стефан Командарев, който изпраща новия си филм Посоки с груб монтаж и сключени пръсти, за да не изпусне срока, защото "човек трябва да поема рискове, иначе нищо не става".


Става това, че е първият наш режисьор, селектиран в категорията Особен поглед в Кан от 1988 насам, а предишните му два (игрални) филма – Съдилището и Светът е голям и спасение дебне отвсякъде – имат дълъг списък с награди от Цюрих и Париж до Тайпе и Индианаполис. Сега вече десет държави са купили и Посоки (който Варайъти сравнява с Джим Джармуш и Джафар Панахи), а преди да го видим в София през януари, говорим със Стефан за първите кадри на 28, едно сърце за подмяна и начина да правиш всичко по-добре от своята собствена камбанария.

ПОСОКАТА
Беше трудно да се откажа от психиатрията, защото трябваше да хвърля 10 години на вятъра. Докато учех медицина, взимах нощни и съботно-неделни смени като санитар. Да не говорим, че бях карал всякакви курсове по психоанализа, а накрая бях и дипломиран групов психотерапевт. Когато в болницата ни дадоха камера (за да се заснемат обучения за студентите – бел. ред.), в началото снимах просто някакви неща с приятели. Бяха бедни години, средата на 90-те. Нямах дори видео, въпреки че камерата беше S-VHS, затова съм изгледал няколко филма през визьора й. Трябваше ми време да свикна, но много ми хареса. Реших, че на 28 години съм прекалено стар тепърва да кандидатствам във ВИТИЗ и записах кино в НБУ. Решението дойде от само себе си и не мисля, че времето преди него е загубено. Напротив, медицината ми е дала ценен опит. А и най-близките ми приятели до ден днешен са лекари.

СПОМЕНИТЕ

Още като студент по медицина бях абониран за така наречените кинолектории в Одеон, тогава кино Дружба, и да гледам филми за мен беше доста важно занимание, въпреки че никога не съм имал идея да ми стане професия. По-късно живеех на един таван на Малките пет кьошета, където изкарах 7-8 години. Трябваше обаче да се местя, затова първият ми филм в университета беше за този таван – нещо като спомен за него. Помня премиерата доста добре, защото буквално остави белези по лицето ми – хвърлих толкова усилия, че монтирах три нощи и не бях спал. После директно заминах към Созопол, за да си почина, но във водата се ударих в една скала и си разбих челюстта, наложи се и операция на окото ми. Изобщо не си починах, но всичко ми мина.

ИСТОРИИТЕ
Разказаха ми как един човек е шофирал 200км до София, за да пристигне в болница Св. Екатерина, където да му присадят сърце. Идеята за това да пътуваш към собствената си трансплантация много впечатли всички в екипа ни и от нея тръгна идеята за Посоки. С течение на времето, докато си говорехме с различни таксиджии, установихме, че те са нещо като алтернативна социална служба – ако някой загуби работата си или взима малко пари, става шофьор. Има учители, свещеници, учени, музиканти. Във филма нещата са вдъхновени от техните истински истории, но този път не са базирани на реални прототипи, както беше в Съдилището. Помня, че участвах с него в европейска програма за писане на сценарий и една професорка от Америка ми се скара: "Стефане, знам, че това са реални хора, но ти все пак правиш игрален филм". Сега се опитвам да имам една начална точка и да оставя историите сами да водят някъде.

ЕКИПЪТ
Със сценариста на Посоки Симеон Венциславов започнахме да работим заедно след едно интервю в БНТ. Бях казал, че мечтая да срещна човек, на чиято визитка да пише "киносценарист". Истината е, че много хора въздишат по българското кино от преди 89-а, но тогава са се правели наистина много филми и е имало хора, които са успявали да се изхранят единствено с тази професия. Той ми се обади по телефона и каза: "Знаеш ли, тук имам една визитна картичка, на която пише "киносценарист". Така започнахме и сега правим доста неща заедно. Той работи също и с Милко Лазаров, а тъкмо разбрах, че снимките на новия им филм Нанук са минали доста добре.

АКТЬОРИТЕ

Не мисля за актьорите предварително, обикновено пиша сценария и тогава правим кастинг. Случвало се е обаче да реша, че някой е по-подходящ за различна роля от онази, за която се явява. Така се случи сега със Зуека – обадих му се предната вечер и му казах да се подготви и за друг персонаж. Оказах се прав и ролята му в Посоки стана много силна и важна. Иначе с актьор като Мики Манойлович кастинг нямаше. Той постави две условия – да прочете сценария и да види режисьора. Изпратихме историята и я хареса, а една сутрин аз цъфнах в Торино, където той снимаше филм, с две бутилки българско вино. Изкарахме три дни заедно и така започна общата ни работа. За ролята си в Светът е голям и спасение дебне отвсякъде той понаучи малко български и гласът във филма е негов. В Съдилището обаче го дублира преводачът Хари Аничкин. Пасна толкова добре, че след премиерата хората непрекъснато ни питаха как е успял да научи езика така гладко.

ФЕСТИВАЛЪТ

Не обичам да гледам филмите си. В Кан обаче нямаше начин да избегна прожекцията и трябваше да съм в салона. Надявам се да ми е за последно. Вълнувам се наистина много, все пак е нещо важно и интимно, на което посвещаваме години от живота си. Но никой от нас не очакваше толкова силна реакция след края на филма там – публиката се изправи на крака, обърна се към нас и дълго ръкопляскаше. Иначе да си на подобен фестивал е и удовлетворение, и напрежение. За мен и екипа беше ново преживяване – всичките фотосесии, минаването по червения килим под определен строй като в детска градина, интервютата на точно място в точен час. Тежко е и си има собствени ритуали, но е много хубаво да видиш и практическите резултати. В момента дори се говори за Нова вълна в българското кино и се надявам да виждаме там повече наши филми.

ПОЧИВКАТА

Със семейството ми имаме малка сглобяема къща в едно родопско село, където почиваме. Осъзнахме обаче, че откакто я построихме, не ходим другаде, което не е съвсем добре. Иначе днес съм без колело по изключение – от повече от 20 години се движа с него. Отскоро с 9-годишния ми син имаме и любим маршрут – тръгваме от нас на Орлов мост, минаваме през Борисовата градина до Руското посолство, където е Коколандия. Там той преодолява поредното си ниво, а вчера дори правихме филм. Още е рано да мисли за професия, но му е кеф да снима, знае дори кое е общ план и кое – детайли. Ще видим докъде ще стигне.

ДОМЪТ

Обичам София, обичам и България. През 90-те имаше момент, в който трябваше да избирам дали да остана тук, или да заживея във Франция. Отказах се да замина. Сега мисля, че беше добро решение. Посоки е опит да говорим точно за това. Мисля, че всеки има силата да промени нещата, ако действа от своята камбанария – аз не бих се занимавал с политика, не съм пенкилер, но ето, опитвам се да направя нещата по-добри с кино. Ако едно критично мнозинство от хора със своите професии се опита да направи нещо, ще стане. Първата стъпка обаче е да бъдем искрени и ясно да си кажем как стоят нещата, за да можем да ги променим.

Премиерата на филма Посоки в България е на фестивала Златна Роза през есента, следим датите и програмата на zlatnaroza.bg

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.